Картата на времето

При първото си посещение Гарет бе прекрачил прага на фирмата с разтреперани колене и със спестяванията, оставени от баща му и превърнати в нещо, излязло сякаш от някой сън: билет за бъдещето, за 2000 г. Този път обаче той крачеше решително, макар че носеше в джоба на сакото си нещо също толкова невероятно: заповед, която намирисваше на магия, защото, като си помислеше човек, бе издадена за арестуването на един фантом. И Гарет бе сигурен, че — ако пътуванията във времето станеха обичайно явление — това щеше да е само първата от дълга поредица подобни заповеди, които щяха да позволяват на полицаите да извършват арести в най-различни епохи, стига престъпленията да бяха станали в едно и също пространство: град Лондон. Драсвайки небрежния си параф върху хартийката в джоба на инспектора, министър-председателят — вероятно без сам да го съзнава — бе направил историческа крачка, бе поставил началото на нова епоха. Точно както подозираше Гарет, науката и нейните невероятни творения отмерваха такта на мелодията, по която хората трябваше да танцуват.

Но тази заповед щеше да му предостави известни предимства и в пространството. Например нямаше да гние в някоя стаичка, очаквайки Гилиъм Мъри, този толкова зает човек, да благоволи да го приеме. Облечен във власт благодарение на хартийката, която носеше в джоба си, Гарет подмина секретарките, охраняващи личната територия на Мъри, и се качи по стълбите към първия етаж, без да обръща внимание на възраженията им. Сетне измина дългия, обсипан с часовници коридор и нахълта в кабинета на предприемача като призрак, следван от рояк запъхтени секретарки. Гилиъм Мъри се бе проснал на килима и си играеше с едно огромно куче. Изгледа натрапника с известна досада, но Гарет не се остави да го сплашат току-така. Знаеше, че поведението му е повече от оправдано.

— Добър ден, господин Мъри. Аз съм инспектор Колин Гарет от Скотланд Ярд — представи се той. — Простете, че нахлувам така в кабинета ви, но се налага спешно да говоря с вас.

Мъри се изправи много бавно, огледа инспектора подозрително и в крайна сметка отпрати секретарките, махвайки разсеяно с ръка.

— Няма защо да се извинявате, инспекторе, делата, с които се занимавате, по своята изначална същност са важни — рече предприемачът, като му предложи едно кресло и настани огромното си туловище в отсрещното.

Щом седнаха, Гилиъм взе една малка дървена кутийка от масичката между двете кресла, отвори я и предложи на Гарет тютюн с подчертано любезни обноски, които контрастираха с първоначалната му неприветливост. Инспекторът вежливо отказа тютюна, усмихвайки се вътрешно заради внезапната промяна в поведението на предприемача, който за броени мигове бе преценил какви минуси криеше пренебрежението, проявено към инспектор от Скотланд Ярд, и бе решил, че е далеч по-целесъобразно да се държи с угодническа учтивост. Благодарение на това в момента Гарет седеше на удобно кресло, а не на табуретката до него.

— Не понасяте дима, а? — рече Гилиъм, като върна кутията на масичката и взе една бутилка от шлифован кристал с някаква странна възчерна течност, от която наля две чаши. — В такъв случай навярно мога да ви предложа нещо за пиене.

Гарет взе предложената му чаша с известни опасения заради тъмната напитка, която съдържаше, но предприемачът с усмивка го насърчи да отпие, като в същата време сръбна от своята чаша. Гарет последва примера му и усети как странната течност тъй раздразни гърлото му, че в очите му избиха сълзи.

— Какво е това, господин Мъри? — попита той смутен, като не можа да потисне едно неуместно оригване. — Някаква напитка от бъдещето?

— О, не, инспекторе. Това е едно тонизиращо средство, което предизвиква фурор в Съединените щати. Създал го е един аптекар от Атланта, като смесил листа от кока и семена от ко̀ла. Някои като мен го пият, като му добавят малко газирана вода. Предполагам, че скоро ще започнат да го внасят в нашата страна.