Избраницата

— Аз вече съм твоята шелан.

Кор изпусна дъха си и затвори очи.

— Ще ми се всичко да беше различно. Ще ми се онази нощ, преди всички изминали години, да бях избрал друг лагер, който да посетя, друга гора, през която да мина.

— А аз не. Защото, ако не беше минал оттам, където и да е то, никога нямаше да се срещнем.

— Може би така би било по-добре.

— Не — заяви Лейла твърдо. — Всичко е такова, каквото трябва да бъде.

С изключение на това, че щеше да си тръгне.

— Може би след време — прошепна тя, — когато Лирика и Рамп пораснат и поемат по своя път в живота, бих могла да дойда и да те намеря. След като преминат през преобразяването…

— Винаги ще се нуждаят от своята майка. Животът ти винаги ще бъде тук, в Новия свят.

Искаше й се да му възрази, ала знаеше, че е прав. Щяха да минат десетилетия, преди малките да бъдат напълно независими, а кой знае какво щеше да бъде положението покрай войната тогава? Ако Рамп поемеше по стъпките на баща си и станеше брат, Лейла нямаше да е в състояние да намери покой, докато той бе на бойното поле, дори самата тя да беше в Колдуел. А ако ги делеше цял океан? Не можеше дори да си го представи.

Ами ако и Лирика искаше да се бие? В тренировъчната програма имаше и жени. Лирика спокойно би могла да реши да вземе в ръцете си кама. Тогава щеше да има две деца, участващи във войната.

— Има нещо достойно в това да не се съпротивляваш на онова, което не може да бъде променено. — Кор я целуна по ключицата. — Когато настъпи моментът, се откажи от мен и продължи напред.

— Може би има и друго решение. — Макар да не можеше да си представи какво бе то. — Ами ако…

— Куин никога няма да позволи да съм близо до малките. Дори ако Братството и кралят приемат мен и бойците ми, бащата на сина и дъщеря ти никога няма да ме допусне до тях, а ако аз не присъствам в живота ти, нещата между вас ще се оправят. Или поне на това се надявам и за това се моля — един ден отново да те приеме в живота си.

Ала това никога нямаше да се случи, помисли си Лейла. Гневът на Куин беше безграничен и безкраен. Някои неща, като мастило върху пергамент, бяха неизличими.

— Ще ме любиш ли? — прошепна тя.

С вече познатия й порив Кор се озова върху нея, телата им вече така бяха свикнали едно с друго, че мъжествеността му проникна в нея, без да е необходимо никакво наместване, просто едно плавно плъзване.

Под тласъците му мислите на Лейла се насочиха към секса, който бяха правили през деня. Подготовката й като ерос беше влязла в употреба по начин, който го бе шокирал, изненадал и възбудил… и изобщо не се беше оплаквал. Ала това не означаваше, че беше щастливо време. И за двамата часовете криеха отчаяние, трескавост в докосването, в целуването, в проникването така, както бързаш да изядеш храната пред себе си, преди да са отнесли чинията.

И все пак сега, когато Кор откри ритъма си, а тя откликна по същия начин, правеха любов по различен начин. Дори не ставаше дума за секс, не и наистина. Това бе най-близкото до съединяване на души, до което можеха да стигнат.