Неизчезваща
- Автор: Бракен Александра
- Серия: Тъмна дарба #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1819-2
- Переводчик: Вера Чубар
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Неизчезваща». Краткое содержание книги:
Опитах се да се освободя, но той ме задържа, рошейки и без това вече ужасяващо изглеждащата ми коса. Не можах да се спра и потръпнах, когато долових миризмата на огън от него. Червен.
Пси.
Невъзможно.
Просто бе... Потърках чело с горната част на ръката си. Той бе толкова овладян, докато Мейсън се разпадаше отвътре. И не искам да кажа, че Коул не бе смущаващ. Беше. По начин, който те разоръжаваше и те оставяше объркан. Просто всеки друг Червен, когото бях срещала в Търмънд, се държеше като животно, което бе затворено в клетката на собствената си кожа. Те отказваха да срещнат нечии други очи. Разхождаха се с празни погледи и си мисля, че слушаха някакъв глас в ума си, който останалите от нас не можеха да доловят. От време на време се връщаха в себе си и лицата им биваха помръчавани от някакъв глад. Можеше да ги хванеш как зяпат някое друго дете с малки, усукани усмивки, които поръбваха ъглите на устните им... и тогава се разбираше - знаеше се - какво следва натам.
Но Коул не само се беше запазил нормален, но и бе преуспял.
Червен.
Двамата си размениха поглед над главата ми.
- Той ми спомена, че вече ти се е... доверил. Знаеш много важна тайна.
Не отвърнах нищо, но не защото не можех да измисля отговор, а защото не можех да избера един от хилядите въпроси, които се надигаха на вълни в мозъка ми. В крайна сметка се обърнах към него, спирайки се на:
- От колко време знаеш?
- Откакто станах на дванайсет - каза ми той. - Разцъфтях късно, за разлика от вас. Щях да умра от ужас. Мама и Хари все си мислеха, че тайно се занимавам с кибрити и запалки, а нещата ги горя, за да привлека внимание. Това не е нещо, за което говориш, освен ако не искаш да свършиш на някой автобус към някой скапан лагер, нали?
- Защо не си казал на Лий? - попитах пак. - Защо мълчиш пред него?
Очите на Коул се присвиха.
- Имам си причини, като нито една от тях не ти влиза в работата. Даде ми дума, че няма да...
- Няма - казах аз, намразвайки го заради това. Още едно нещо, което да крия от Лиъм. Още една лъжа. - Аз просто... Как въобще е възможно това? Ти си прекалено голям. Има ли... други като теб?
Не бе чудно, че Албан толкова го ценеше. „Пси" дете, което можеше да се движи сред възрастни, без да бъде разкрито - просто защото бе пропуснало предполагаемата възраст на изключване.
Кейт се огледа настрани, за да е сигурна, че наоколо няма подслушващи уши.
- Далеч, далеч, далеч по-малко. Няколко стотици възрастови разсейки. Но сега не е времето да обсъждме това. Имаме много по-големи проблеми.
- Като говорим за това - Коул сниши глас и се наведе надолу, - не можа ли да споменеш, че Девойка-в-беда-номер-две е хлапето на президента?
- Дай да видим колко думи ще успеем да извадим от теб, след като ти объркам мозъка.
- Приема се - той погледна към Кейт. - Той ще ни създаде ли проблем?
- Той е в шкаф Б-2 - каза тя и повдигна вежди в нещо, което на мен ми се стори като предизвикателство.
- Добре, добре - намеси се той. - Първо това, другото... после. Там нали нямаше останали оръжия?
Не знам кой изглеждаше по-раздразнен от предположението му - Кейт или аз.
Коул все още се усмихваше самодоволно, когато попита:
- Значи, докара ни голямата награда заедно с досадното ми малко братче?
Опипах джобовете си, търсейки дребния пластмасов правоъгълник. Подадох им го, ставайки изведнъж особено нетърпелива някой друг освен мен да поеме тежестта му поне за няколко минути. Коул надзърна към Кейт.
- Цялата е твоя. Все още тръгваш след малко, нали?
- След минута. Трябва да кажа на децата си къде отивам.
- Защото няма да знаят какво да правят със себе си, без мамчето да виси над тях и да се суети на всеки две секунди?
При тази реплика наистина се издърпах от него, усещайки как нервите ми подскочиха опасно високо. Коул вдигна ръце и заотстъпва с крачка назад.
- Поеми една шега, съкровище! Усмихни се! Днес е хубав ден, забрави ли? Убедителна победа.
- Къде отиваш? - попитах Кейт.
- Навън с няколко агенти, за да се помъчим да открием транспорт за всички ни.
- Но...
- Ще се върна до няколко часа. Обещавам. Предполагам, че се досещаш, че... вероятно не е особено правилно да останем тук след всичко това.
- Къде отиваме? - попитах аз. - Канзас? Или Джорджия?
- Руу!
Впечатляващо беше, че бяхме успели да се задържим тук толкова дълго, преди радарът на Джуд да започне да ни засича. Той се изправи на крака, запромъква се през застаналите помежду ни агенти и едва не се спъна в група деца, които просто се опитваха да седят, да ядат и да не избухват в сълзи. С периферното си зрение мернах как Лиъм и Дунди се обръщат, но те изчезнаха бързо, тъй като единственото нещо, което се застопори в света ми, бе Джуд, който преметна дългите си ръце около мен.