Невинен до доказване на противното

Това, разбира се, е отговорът на въпроса, който ме вълнуваше през пролетта. Защо Каролин предприе първия си ход към мен, а не към Реймънд, когато е предположила, че мястото на главния прокурор ще се оваканти. Не заради мъжествеността ми или за черните ми очи. Бях новак и далеч не толкова мъдър. Вероятно е решила, че Реймънд ще я прозре по-добре. А може и така да е станало. Може би затова тя не получи желаното. Той я е видял как настъпва. Знаел е за какво да се оглежда.

— Колко мило! — казвам. — Всичко е било наред, докато ти не получи едно анонимно писмо. Тогава й даде делото, за да го потули.

— Не, не си прав! Дадох й го, но не знаех какво е. Казах й да го прегледа и да има предвид, че никога не може да е сигурна кой ще й наднича през рамото. Само това. Какво искаш от мен, Ръсти? Вече бях започнал да се виждам с нея. Трябваше ли да се преструвам? Ако исках, можех да унищожа това писмо.

Клатя глава. И на двамата ни е ясно, че е прекалено предпазлив, за да го направи. Човек никога не знае кой може да дойде да потърси писмото. Това е една от задачите, които един Медичи като Реймънд знае, че трябва да възложи. И то с указания, които никога няма да водят обратно към него. Много изкусно. Разследвай. Виж какво става там. А неизреченото е: ако има нещо общо с теб и Ларън, разчисти мръсотията много внимателно. Каролин се беше опитала. Няма какво повече да се чудя къде е отишло делото за арестуването на Леон от Трийсет и втори участък.

— И когато я пречукаха, ти изтича и взе делото?

— Когато я „пречукаха“, както се изрази, ми се обади Ларън. Нали разбираш, бях му казал за писмото, когато се получи. Така че говорихме по телефона в деня, в който намериха тялото. Типично за Ларън. Винаги е бил лицемерно говедо. Каза ми, че мога да прибера делото, за да не се използва с политическа цел. — Реймънд се смее сам. Аз не отпускам свитите си черти. — Добре де, Ръсти, когато ме попита, нали ти го дадох?