![Колимски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/8/8/kolimski-razkazi-bg-download.jpg)
Колимски разкази [bg]
- Автор: Шаламов Варлам Тихонович
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Фондация-Комунитас
- ISBN: 978-954-9992-06-9
- Переводчик: Александр Талаков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Колимски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
Николай Сергеевич Брауде, старши хирург на една голяма болница, със заповед по телефона внезапно бе извикан в селището Личан заедно с „двама фелдшери, превързочен материал и инструменти“, както се казваше в телефонограмата на генерал-майор Артемиев, един от четиримата колимски генерали, началник на охраната на целия Колимски лагер.
Без много да умува, Брауде бързо се приготви и малкото, очукано камионче на болницата тръгна в указаната посока. По шосето непрекъснато ги изпреварваха мощни студебейкъри, пълни с въоръжени войници. Трябваше да изминат само четиридесет километра, ала поради честите спирания заради задръстванията някъде напред, заради непрекъснатите проверки на документите, Брауде стигна до целта чак след три часа.
Генерал-майор Артемиев чакаше хирурга в жилището на началника на местния лагер. И Брауде, и Артемиев бяха стари колимчани, съдбата ги събираше не за първи път.
— Какво става тук, война ли има? — попита Брауде, след като се здрависа с генерала.
— Война или не, но в първото сражение има двадесет и осем убити. А ранените — сам ще ги видите.
И докато Брауде си миеше ръцете с водата от казанчето, закачено до вратата, генералът му разказа за бягството.
— Ами че да бяхте извикали самолети — рече Брауде и запали цигара. — Две-три ескадрили — да напускат бомби… Или направо с една атомна…
— На вас ви е весело — каза генерал-майорът. — А аз, шегата настрана, чакам да ми дойде заповедта. Добре ще е, ако само ме уволнят от охраната — ами ако ме дадат под съд? Всичко може да се случи.
Да, Брауде знаеше, че всичко може да се случи. Преди няколко години три хиляди души бяха изпратени посред зима пеш до едно от пристанищата, където складовете на брега били унищожени от буря. Докато „етапът“ вървял, от трите хиляди души оцелели около триста. И заместник-началникът на управлението, който подписал заповедта за тръгването на „етапа“, бе принесен в жертва и даден под съд.
Брауде и фелдшерите до вечерта вадеха куршуми, ампутираха, превързваха. Ранените бяха само войници от охраната — нямаше нито един беглец.
Привечер на другия ден отново докараха ранени. Наобиколени от офицери от охраната, двама войници донесоха носилка с първия и единствен беглец, когото видя Брауде. Той беше с униформа и се различаваше от войниците само по това, че беше небръснат. И двата му крака бяха простреляни и счупени под коляното, също и лявото рамо, имаше и рана на главата с увреждане на теменната кост. Беглецът беше в безсъзнание.
Брауде му оказа първа помощ и по заповед на Артемиев закара болния под конвой в голямата болница, където разполагаха с необходимите условия за сериозна операция.
Всичко свърши. Наблизо имаше покрит с брезент военен камион, там бяха натоварени телата на убитите бегълци. До него — втора кола с телата на убитите войници.
След тази победа армията вече можеше да бъде разпусната, но още много дни нагоре-надолу по всички участъци на две хиляди километровото шосе кръстосваха камиони, пълни с войници.
Дванадесетият — майор Пугачов, го нямаше.
Дълго лекуваха Солдатов и го излекуваха — за да го разстрелят. Впрочем това беше единствената смъртна присъда от шестдесетте — такъв беше броят на приятелите и познатите на бегълците, които бяха предадени на военен съд. Началникът на лагера бе осъден на десет години. Началничката на санитарната част доктор Потанина бе оправдана от съда и веднага след процеса си смени местоработата. Генерал-майор Артемиев се оказа пророк — уволниха го от поста му и от служба в охраната.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Пугачов с мъка пропълзя през тесния отвор на пещерата — това беше мечешка бърлога, зимното жилище на звяра, който отдавна вече се беше измъкнал оттам и кръстосваше тайгата. По стените на пещерата и по камъните на дъното й имаше косми от козината на мечката.
„Ето колко бързо свърши всичко — мислеше си Пугачов. — Ще доведат кучета и ще ме намерят. И ще ме заловят.“
И, легнал в пещерата, си припомняше своя живот — труден, мъжки живот, който завършваше в мечешката бърлога в тайгата. Спомни си хората — всички, които бе уважавал и обичал, като се започне със собствената му майка. Спомни си учителката Мария Ивановна, която ходеше облечена с някакъв подплатен елек от избеляло, някога черно, станало вече ръждивокафяво кадифе. Спомни си и много, много други хора, с които го бе срещнала съдбата.