Право на двубой
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Право на двубой». Краткое содержание книги:
Хм, как да е. Но ето какво още разправяше звездният скитник — че ледените канари, докоснати от горещото сияние на слънцата, започвали да се топят и провлачвали подире си дъгоцветни опашки от студена пара. И хората, живущи край тези слънца, виждали тези опашки и много се плашели, защото съзирали лошо знамение. Тилорн твърдеше, че в повечето случаи този техен страх нямал почва. Страшното можело да стане само ако на ледената звезда й е съдено да се забие в обитаемия свят, тогава щети причинявала не по-малки от каменна канара. Или, ако забърсвала земния въздух с опашката си, по света можел да се разпространи заразен мор…
Хм. Мор. Вълкодав предпазливо се почеса по тила и едва ли не за първи път го посети еретичната мисъл, че навярно все пак си струваше да вземат Тилорн със себе си. А, не! — възрази си тутакси. Грижи има до ушите и само с Еврих. А сега и това хлапе…
Младият арантянин, сякаш подслушал мислите му, се наведе от пейката и лукаво сбута Вълкодав по рамото.
— Приятелю вянин! — каза той жизнерадостно. — Коматче със сланина не щеш ли? Поне солена краставичка? Мога да се спазаря с Астамер за прясно млекце, ти нали много го обичаш!
Това бе последната капка. Позеленелият Вълкодав седна припряно, като си чукна главата в пейката, после някак се изправи, вкопчи се в страничните дъски и се провеси зад борда…
Когато Вълкодав се върна от върховието на Светин, където се оказа, че не помнят родовите беляци на Сивите песове, старият майстор Варох отначало даже се притесни — да не би вянинът да е загубил безвъзвратно дар слово?… Еврих, Ниилит и Тилорн през това време бяха в Арантиада, наслаждаваха се научеността на силионски и други мъдреци. Нямаше какво да се прави, затова дядото и внукът сами разпитаха Вълкодав.
„Защо не идеш при своите? — в края на краищата отвърна вянинът на стареца. — При сегваните?“
„Аз? Че какво ще диря там? — удиви се Варох. — Че аз вече съм забравил как се живее там, на Брега! Че и Зуйко… кръв в него солвянска на три четвърти тече… привикнал е май от заран до мръкване да тича с местните момчета, играят заедно… и аз по цял ден имам работа, идват при мен хората, едва смогвам… Защо ще скоча да хукна на нейде си?“
„Значи тук оставаш?“ — сякаш решавайки нещо окончателно за себе си, попита Вълкодав.
„Оставам!“ — заяви Варох.
„Тогава посъветвай ме, дядо, кой ще ми даде каруца с кон без много пазарене?“
„Това пък за какво ти е?“ — не го разбра старецът. Не допусна, че Вълкодав се гласи да става каруцар!
„Дом ще си строя — обясни вянинът. — Стига съм стеснявал добрите хора!“
Живееше близо до Портала, в голямо селище, чиито обитатели от незапомнени времена бяха приели задължението да помагат на измъкналите се от Долния свят.
„Голяма къща искам — продължи Вълкодав. — Така че и за теб с внука място да има… и за тия, ако съвсем не ни забравят в Арантиада…“
„Чакай, а за теб?“ — обезпокои се Варох. Достатъчно добре познаваше вянина. От него може да се очаква — ще спретне дом, а на следващата сутрин ще нарами торбата и ще тръгне нанякъде, без да се обади.
„Иза мен“ — кимна Вълкодав.
„Ти съвсем наскоро оздравя… — продължи загрижено Варох. — Беше ранен лошо!“
Вянинът сви рамене:
„Бях.“
В деня, когато големият арантски кораб върна пътешествениците, Вълкодав тъкмо довършваше покрива. Варох мажеше стряхата с масло и восък, Зуйко с приятелчетата си издигаха от единия край на билото на покрива дървена конска глава, а за другата гласяха дълга опашка от коноп.
Вълкодав направи всичко, както е редно. Сам на ръце пренесе в новата къща младия дух-стопан, решил да се отдели от баща си. Стопанът ще наглежда жилището, а постепенно, след време, ще заприлича на господаря на дома. На кого?… На Варох? На Тилорн, чиято сватба с Ниилит под този покрив са вдигнали? На самия Вълкодав?…
Сега, месеци по-късно, вянинът си спомняше къщата, която го чакаше в Бяла вода, като се опитваше да мисли за нея като за свой дом. Не успяваше. Може би защото там обитаваше съвсем друга любов. А неговият дом комай завинаги си остана между гористите хълмове зад Светин, недалеч от разорения замък на Людоеда, но в този дом сега живееха чужди хора. Вълкодав знаеше, че предишната душа се е отдалечила оттам и плува отпреде му, подмамва го подире си като мираж. В Бяла вода той се опита да я овеществи, но не се справи — дали изобщо ще успее някога?…
Пътечка между къпинака, отъпкана от боси детски крачета. Едър пухкав пес, спящ привечер на затопления от слънцето праг. Жена, която излиза на двора с пешкир в ръце. Тя е прекрасна, защото е любима. Той върви към нея, отупвайки дрехите си от стърготини, но все не успява да разгледа лицето й.