Лъжите на Локи Ламора
- Автор: Линч Скотт
- Серия: Джентълмените копелета #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъжите на Локи Ламора». Краткое содержание книги:
— Три нощи, дами и господа, три нощи — напомни един. — Кажете на приятелите си. Сега вие принадлежите на Капа Раза. Няма нужда да се тревожите — карайте си, както сте си я карали винаги.
„Значи вече разполагаме с някои отговори — помисли си Локи. — Прости ми отново, Назка. Не бих могъл да сторя нищо, дори и да имах куража да опитам.“
Той притисна болния си стомах и продължи да се тътри с наведена глава. Нито един страж не погледна втори път кльощавия, брадат, мръсен стар просяк — в Камор такива ги имаше с хиляди, хиляди взаимозаменяеми мухльовци, безнадеждни безпарковци на самото дъно на многото етажи на мизерията, които подземният свят предлагаше.
„А сега — да се скрием. И да измислим какво да правим.“
— Радвай се на откраднатото тази вечер, кучи сине — прошепна Локи, когато подмина и последния от стражите на Раза. — Радвай се до насита — толкова по-драго ще ми е да видя мъката в очите ти, когато забия шибаната кама в твоето сърце!
5
Но човек не може да направи нищо повече, когато мисли за отмъщение. Острите болки в стомаха отново го замъчиха горе-долу по средата на бавното му самотно завръщане пеш към Пепелището.
Коремът го болеше, присвиваше го и къркореше; мракът около него като че се сгъстяваше, а тесните, размити от мъглата градски хоризонти се кандилкаха причудливо, все едно да беше пиян. Той залитна и се хвана за гърдите, запотен и мънкащ.
— Проклет Газар! — обади се глас в мрака. — Сигурно преследва дракони, дъги и загубените съкровища на Камор. — Последва смях, а Локи продължи да се тътри; никак не му се щеше да стане мишена за гаври. Никога не беше чувствал такава умора — все едно жизнените му сили бяха догорели в него до куп въглени, които тлееха, изстиваха и се покриваха със сива пепел с всяка изминала секунда.
Пепелището, което поначало не беше гостоприемно, за все по-отслабващото внимание на Локи изглеждаше като адско струпване от сенки. Той дишаше тежко и от него се лееха реки от пот. Чувстваше се така, сякаш някой постоянно тъпчеше все повече и повече сух памук в очните му ябълки. Краката му натежаваха ли натежаваха; той ги тътреше напред в мрака, стъпка по стъпка, към мержелеещите се назъбени сенки на разрушените сгради. Невидими същества препускаха в нощта. Невидими наблюдатели мърмореха, когато минаваше покрай тях.
— Какво… о, Богове… аз трябва да… Джийн — смънка той, когато се препъна в голямо колкото човек откъртено парче от зидария и се просна в прашните сенки зад него; миришеше на варовик, огньове за готвене и пикоч. Нямаше сили да се изправи.
— Джийн… — изпъшка той за последно и се строполи по очи. Още преди главата му да се удари в земята, вече беше изгубил съзнание.
6
Светлините грейнаха в третия час на утрото, може би на около миля навътре в морето южно от Остатъците, където ядро от черен мрак се плъзгаше над водата с бавно и тромаво лавиране. Белите призрачни платна на кораба плющяха на вятъра, докато той плаваше към Старото пристанище. Скучаещата стража на триетажната кула на върха на Южната игла го забеляза първи.
— Ама че некадърен моряк е тоя — отбеляза по-младият постови с малък далекоглед в ръка.
— Сигурно е верарец — измърмори по-старшият, който методично измъчваше парче слонова кост с тънък гравьорски нож. Искаше да го докара като скулптираната тераса, която бе видял в храма на Йоно, оживяла с прекрасни релефи и фантастични изображения на удавници, отнети от Господаря на стържещите води. Но произведението му повече мязаше на бяло кучешко лайно в действителна големина. — По-добре е да повериш плаващ кораб на сляп безрък пияница, отколкото на верарец!
Плавателният съд не привлече с нищо повече вниманието им, докато изведнъж не грейнаха светлините и тъмножълтото им сияние не заблещука по тъмните вълни.
— Жълти светлини, сержант — докладва по-младият. — Жълти светлини.
— Какво? — По-старият остави парчето слонова кост, изтръгна далекогледа от ръцете на по-младия и огледа продължително приближаващия се кораб. — Мамка му. Жълти са, да!
— Чумав кораб — прошепна младият. — Никога досега не бях виждал.
— Или е чумав кораб, или е някой пройдоха от Джерем, който не знае какви светлини се палят на пристана. — Той прибра далекогледа и отиде при пиринчения цилиндър, монтиран странично на ръба на западната стена на стражевия пост и насочен към окъпаните в меко сияние кули на брега на квартала Арсенал. — Бий камбаната, момче. Бий проклетата камбана.