Бог на императори
- Автор: Кей Гай Гэвриел
- Серия: Сарантийска мозайка #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Бард"
- ISBN: 978-954-585-843-7
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бог на императори». Краткое содержание книги:
Най-сетне стигнаха до вратата зад Великия храм и Криспин приведе в действие следващата част от онова, което предполагаше, че би могло да се нарече план, макар и да не беше много сигурен — отново движение във времето, след като напуснаха затворения свят на носилката.
Някои ребуси, колкото и да е въвлечен човек в тях, си остават трудни за разгадаване. Някои могат да те унищожат, ако се опиташ да ги решиш, като онези кутии със сложни механизми, за които разправяха, че ги правели в Испахан — при грешното им завъртане от тях изскачали скрити остриета и те убивали или осакатявали.
Гизел Антска тази нощ му беше връчила една такава. Или погледнато под друг ъгъл, ако можеше да завърти малко другояче кутията в ръцете си, самата тя бе опасният ребус.
Криспин бавно си пое дъх и осъзна, че вече не са един до друг. Гизел се беше спряла зад него и гледаше нагоре. Извърна се и проследи погледа й към купола, сътворен от Артибасос и даден му от Валерий — на него, Гай Крисп, вдовеца, единствения син на Хорий Крисп зидаря, от Варена.
Светилниците горяха, увиснали от сребърните си и бронзови вериги и в редиците скоби по стените под прозорците. Светлината на изгряващата бяла луна прииждаше от изток благословено щедра над делото, което бе сътворил тук, в Сарантион, след своето пътуване.
Щеше да запомни, да запомни до края на живота си, че в нощта, когато самата тя гореше от неумолима решимост като лъч светлина, фокусиран върху една точка, кралицата на антите спря под мозайките му на купола и вдигна очи към тях под светлината на светилниците и бялата луна.
И най-сетне промълви:
— Помня, че ми се оплака от липса на дефицитни материали в храма на баща ми. Сега разбирам.
Той не отвърна нищо. Наведе глава. Тя отново вдигна очи нагоре, към лика на Джад над този Град, към горите и полята (пролетно зелени на едно място, червени, жълти и кафяви като есен на друго), към неговия зубир в края на тъмния лес, към морята му с плаващи кораби, към хората му (Иландра вече бе там, а тази сутрин се канеше да започне момичетата, да прецеди спомените и любовта през занаята и изкуството си), към неговите летящи и плуващи твари, бягащи и дебнещи зверове, към мястото (още недовършено, още не), където залезът, лумнал над рухналия Родиас, щеше да е запретената факла на падащия Хеладик: към собствения му живот, живота на всички под бога и на света, толкова, колкото можеше да изобрази, бидейки самият той смъртен, окован в границите на смъртните.
Много беше направено вече, имаше и още да се довърши, с труда и на други — Пардос, Силано и Сосио, чираците, Варгос вече работеше с тях — нещата добиваха форма под негово напътствие по стени и полукуполи. Но обликът на всичко, извисеният в могъща дъга замисъл вече бе тук и Гизел бе спряла, и гледаше.
Погледът й се върна на него и той забеляза, че се кани да каже още нещо, но го премълча. На лицето й се бе изписало съвсем неочаквано изражение и след много време той си помисли, че е разбрал онова, което почти беше изрекла.
— Криспин! Джад, значи си жив! Бояхме се…
Той вдигна ръка, властен като император, напрегнат и изпълнен с тревога. Втурналият се към него Пардос замръзна, онемя. Варгос застана зад него. Самият Криспин изпита мигновено облекчение: явно бяха предпочели да останат тук целия ден и през нощта; и бяха в безопасност. Сигурен беше, че и Артибасос е някъде тук.
— Не сте ме виждали — каза той тихо. — Вие спите. Хайде. Заспете. Кажете го и на Артибасос, ако обикаля тук. Никой не ме е видял. — Двамата гледаха скритата под качулката жена до него. — Нито мен, нито никого — добави той. Страстно се надяваше да не са я познали.
Пардос понечи да отвърне нещо, но замълча.
— Вървете — подкани ги Криспин. — Ако имам възможност да ви го обясня по-късно, ще го направя.
Варгос беше пристъпил тихо до Пардос: едър, сръчен, уверен в себе си мъж, с когото беше видял зубир. Мъжът, който го беше извел от Елшовия лес в Деня на мъртвите. Каза тихо:
— Можем ли да предложим някаква помощ? В това, с което си се заел?
Де да можеха. Криспин поклати глава.
— Не и тази нощ. Радвам се, че сте в безопасност. — Замълча. — Молете се за мен. — Никога досега не беше казвал това. Усмихна се. — Макар че не сте ме виждали.
Никой от двамата не отвърна на усмивката. Варгос тръгна пръв: хвана Пардос за лакътя и го отведе навътре в сенките на Храма.
Гизел го погледна мълчаливо. Той я поведе по мраморния под през огромното пространство под купола и по галерията от другата страна, към една ниска врата на отсрещната стена. Вдиша дълбоко и почука — четири пъти бързо, два бавно — и след миг го повтори, знаеше как се чука на тази врата.