Отдел Убийства: Илюзия за грях

— И двамата значи?

— Нали вече казах, какво питаш? — кипна Василий. — Щом ти се каже веднъж, трябва да ти е достатъчно. Изпълнявай. И всичко да стане по ноти.

Без да каже нито дума повече, началникът на охраната напусна стаята. Мракът бързо се сгъстяваше. Василий Игнатиевич напрегнато се взираше в тълпата покрай оградата. От прозореца на третия етаж, където беше стаята му, добре се виждаше как хората разпъват палатките и сноват край огньовете. Очевидно демонстрацията бе добре организирана от опитна ръка, всичко се вършеше в пълен ред. От общата маса бе излъчена група за „морален натиск“, която размахваше плакати и дружно скандираше лозунги. Сега, когато първата смяна бе приключила с вечерята, групите се размениха. Хората предаваха плакатите на онези, които вече бяха вечеряли, и се отправяха към огньовете. Явно имаха намерение да досаждат на обитателите на сградата през цялата нощ. Всъщност това не беше чак толкова лошо. През собствените си истерични крясъци те нямаше да чуят онова, което не е за техните уши.

Стана още по-тъмно. Началникът на охраната изпълни заповедта и дежурното осветление по периметъра на сградата и върху покрива на зданието не беше включено. Но изведнъж Василий чу шум на кола, а след миг видя, че към тълпата приближава една камионетка: Тутакси от най-близкия огън се отдели група мъже и след няколко минути стана ясно, че са докарани акумулаторни батерии, към които бяха включени мощни прожектори. След още няколко минути цялата сграда беше залята от ярка ослепителна светлина.

— Гадни копелдаци! — полугласно изруга Василий. — И за това се сетиха. Ще ми се да знам какво толкова искат да видят тук.

Той изскочи в коридора.

— Веднага ми намери Марат! — подхвърли на пазача, дежурещ на етажа.

Началникът на охраната се появи след пет минути, тъкмо се бе навечерял.

— Засега недей да правиш нищо — мрачно му нареди Василий. — Много е светло наоколо.

— Може да пратим на покрива снайперист да им изпотроши апаратурата — предложи Марат. — Надали имат резервни прожектори.

— Ти си луд! Нали сме мирни арендатори, откъде у нас снайпери? Нима искаш да стане скандал? Ако си позволим само един изстрел, утре тук ще довтасат всички — и милицията, и контраразузнаването, и Министерството на отбраната, и пресата. Не ти ли стига световната слава, копеле гадно? Ще кротуваш и няма да си подаваш носа навън! Утрото е по-мъдро от вечерта. Охрименко каза, че разполагаме с една седмица. За това време все ще измислим нещо. И най-важното е да не разберат колко хора сме тук. Ще можеш ли да обясниш на някого защо са му притрябвали на един арендатор, сиреч на мен, петдесетима въоръжени чеченци? Надя, как да е, ще мине за обслужващ персонал. И лекарят може да се изкара оттук без много разправии. Ако се стигне до обяснения, ще представим момичето за моя болна дъщеря, Мирон — за син, тогава става ясно защо тук има лекар и медицинска сестра. Но теб и твоите горили къде да ви дяна? И никаква стрелба, да не съм чул и един гърмеж, ясен ли съм? Незабавно прибери охраната от двора, ще оставиш само хората в гората, слава богу, ония глупаци не се сетиха да я осветят. На територията на сградата да останат само кучетата.