![Черният ангел [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/1/9/cherniyat-angel-bg-download.jpg)
Черният ангел [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #5
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 954-733-435-2
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Черният ангел [bg]». Краткое содержание книги:
„Злото живее. Злото диша. Злото се събужда. Най-ужасяващият мит става реалност.“ Буклист
— Делови предложения обикновено у дома не приемам — обясних аз.
— Офис нямате — възрази той. — Трудно е човек да ви намери, като за частен детектив. Може да се предположи, че не желаете да бъдете намерен.
Отблъсна се от колата, премести се встрани. За огромното си тяло и тегло се движеше с невероятна пъргавина, дори грация бих казал. И не вървеше, а сякаш се плъзгаше по земната повърхност. Ръцете му си останаха скръстени върху корема, докато се приближи още и на разстояние вече половин метър протегна ръка.
— Нека да ви се представя — рече той. — Казвам се Брайтуел. Вярвам, че с вас трябва да обсъдим някои неща.
Още докато ръката се задвижи към мен, ръкавът се плъзна назад и видях края на белег. Беше двузъб — като върховете на две поставени под остър ъгъл стрели. Интуитивно отстъпих крачка назад, ръката ми посегна към пистолета под сакото. Той обаче бе доста по-бърз от мен, всъщност светкавичен, почти не усетих придвижването. В един миг между нас имаше някакво си разстояние, в следващия — то се бе стопило, той се притисна в мен, пръстите на лявата му ръка се забиха като стоманени щипци в дясната ми предмишница. Ноктите проникнаха през тъканта на ръкава и направо разкъсаха кожата ми, усетих, че избива кръв. Лицето му се докосна в моето, носът допря бузата ми, устните спряха на два сантиметра от устата ми. От челото му прокапа пот, падна върху устните ми, полази към върха на езика. Опитах се да я изплюя, но тя се втвърди в устата ми, проникна навътре чак до небцето и залепи зъбите ми като мощно хирургическо лепило. Челюстите ми се затвориха, чак изщракаха, здраво прехапах върха на езика си. В този миг неговите се разтвориха, видях му зъбите, връхчетата леко затъпени, сякаш дълго време е гризал и глозгал само кости.
— Намерен — изрече той и сега подуших дъха му.
Миришеше на сладко вино и разчупен хляб.
Усещах, че падам, летя, стремглаво се нося надолу в пространството, обзет от мощни чувства на срам и мъка, на загуба, която ме унищожава, защото няма никога да свърши, както никога няма да получа и прошка, ще ми бъде отказвано всичко, което съм обичал, което съм имал като свое във вечността. Горях, пламтях, крещях и виех, удрях по пламъците с юмруци, но те не загасваха. Цялото ми същество трептеше в стихийна, пареща агония, огънят струеше във вените ми, разкъсваше мускулите. Ръководеше словото ми, болезнено сияеше в очите ми. Премятах се във въздуха, падайки, а далеч долу под мен вече съзирах мътното сияние на голяма водна маса. В този океан съзирах пламтящата си форма, а имаше и мнозина други като мен. Този свят бе потънал в мрак, но ние му носехме светлина.
Намерен.
И така падахме като звезди, а в момента на удара прибрах почернели, обгорели крила, тогава пламъците изгаснаха…
Усетих се, влачеше ме в някаква си посока, хванал здраво яката на сакото ми. Не исках да ходя никъде, опитвах се да се противя. С мъка държах очите си отворени, затова светът ми ту угасваше, ту отново се явяваше. Мрак, светлина, тъма, зарево… Чувах собствените си думи. Повтарях като обезумял все едно и също:
Прости ми. Прости ми. Прости ми.
Видях се почти пред колата на онзи — Брайтуел. Беше голям черен мерцедес, задната му седалка демонтирана, за да може свободно да се движи шофьорската. Тук миришеше на месо. Опитах да се съпротивявам, но бях много слаб и дезориентиран. Чувствах се като пиян, а в устата си — вкус на сладко вино. Отвори багажника, беше като горяща плът. Очите ми се склопиха. За последен път ли?
Нечий глас ме повика по име:
— Чарли! — говореше той. — Как си? Много време мина, брей! Надявам се, че не прекъсваме нещо важно, а?
Отворих очи.
Все още бях до вратата на моя мустанг. Брайтуел се бе поместил встрани от неговата кола, но на известно разстояние от мен. Отдясно зърнах черното пежо, онова — от бензиностанцията. Брадатият с бялата якичка бе излязъл от него и сега здраво стискаше ръката ми.
— Хей, какво става? Много време не сме се виждали, а? Едва ти намерихме адреса, човече, нека да ти кажа, цяло мъчение беше. Никога не съм и допускал, че градско момче като теб ще се завре в тези пущинаци. Не го ли помниш Пол, а? Поли!
По-младият му спътник тъкмо заобикаляше пежото и идваше към мен. Забелязах, че внимаваше да не обърне гръб към огромната фигура, която с интерес ни наблюдаваше от мястото си. Брайтуел остана там още известно време, несигурен как точно да постъпи, сетне се качи в мерцедеса, даде мощно заден и с рев на двигателя потегли в посока Блак Пойнт. Опитах се да запомня регистрационния му номер, но мозъкът ми не функционираше като хората.