Горският храм
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Горският храм». Краткое содержание книги:
В мрака на най-дълбоката древност една жрица дарява любовта си на човек от народа на омразните завоеватели. Един римски воин обръща гръб на почестите и славата, за да послуша сърцето си.
Страшна е съдбата на влюбените, погазили законите на човеците, но обречената им страст полага основите на древна династия, която ще просъществува през вековете. Тя ще дори на света крал Артур — вечния символ на благородство и доблест, който все още чака да удари неговия час — на обвития в мъгли свещен остров Авалон.
— Тук са погребани децата ни — каза тя. — Не мога да ги оставя сами.
Гай смяташе, че жена му постъпва неразумно. Независимо от местните поверия, че входът към Отвъдния свят се намирал точно в страната на силурите, той бе убеден за себе си, че нито едно място на земята не може да бъде по-близо от друго до отвъдното. Но все пак прие решението й да останат във Вила Северина.
Към края на годината дойде вест, че е починал Агрикола. „Както казва нашият приятел Тацит, пишеше Лициний Коракс, основен принцип на човешката природа е да мразим тези, на които сме причинили зло. Но дори нашият Божествен император не успя да намери у Агрикола нещо, към което да насочи гнева си, тъй че му бе спестено официалното изпадане в немилост. Всъщност императорът бе дори извънредно загрижен за Агрикола по време на боледуването му. Има хора, които твърдят, че генералът е загинал от отрова; ако питаш мен, причината е по-скоро в това, че сърцето му не издържа да гледа упадъка на Рим. Може би той се отърва от униженията и много от нас скоро ще му завидят. Радвай се, че си далеч и на сигурно място в Британия…“
На следващата година Лициний напусна службата и дойде да живее при тях. Пристроиха още едно крило към Вила Северина. Течеше последната година от прокураторския мандат на Гай. Беше се надявал, че след това неговият приятел, сенаторът Малей, ще успее да му уреди по-висок пост, но вместо това от Рим пристигаха тревожни вести. Императорът ставаше все по-мнителен и деспотичен. Като военачалник той продължаваше да се радва на прилични успехи, но явно бе започнал да приема победите си като доказателство за божествен произход и правеше всичко по силите си, ако можеше да се вярва на писмата на Лициний Коракс, да отнеме и малкото власт, която бе останала в ръцете на патрициите.
Гай се чудеше дали поведението на императора няма да бъде искрата, която ще разгори бунт, но не стана нищо подобно. Вместо това пристигна известие, че Херений Сенецион и някои други негови познати са били екзекутирани за държавна измяна.
Беше ясно, че кариерата му е осъдена на застой — поне за известно време. Покровителят му, сенаторът Малей, макар да бе избегнал обвинението в държавна измяна, бе счел за разумно да се оттегли в именията си в Кампания. Затова, когато прокураторският му мандат изтече, Гай реши да не избързва с повторно пътуване до Рим. Вместо това последва примера на покровителя си и се зае да обработва земите си.
Сега вече започна и да се сприятелява с трите си дъщери, но Юлия си остана мрачна и болнава. Продължаваха да делят легло, но беше повече от ясно, Че тя няма да понесе още една бременност.
Детето на Ейлан трябва да бе вече десетгодишно. Дори баща, който не бе чак обсипан с благоволения от императора, можеше да му гарантира по-добро бъдеще от майката — британска Велика жрица, която трябваше да крие самото му съществувание, за да оцелеят и тя, и момчето. Гай се надяваше, че Юлия ще предпочете да отгледа негов син, пък дори от друга жена, отколкото напълно чуждо дете — макар че до ден днешен не можеше да разбере със сигурност какво мисли Юлия. Но Гай можеше да я убеди, че детето е било заченато, преди двамата с нея да се видят за първи път — което си беше самата истина.
Горският храм бе съвсем наблизо — само на няколко часа път. Всъщност синът му живееше отвъд онзи хълм — така мислеше Гай, загледан на юг, над върховете на дърветата. Но не можеше да преодолее някакво странно чувство което му пречеше да се изправи отново очи в очи с Ейлан. Страхуваше ли се? Дали тя бе намразила Рим? Мразеше ли и него? Невинното момиче, което той бе обикнал, когато и сам бе почти момче, се бе превърнало във всяващата страх Велика жрица на Вернеметон. По същия начин бе изчезнало и момичето, което взе някога за своя съпруга. Мъртвороденият им син отнесе със себе си някогашната й жизненост.
Самият той бе постигнал доста, макар че не можеше да се твърди, че бе осъществил мечтите на баща си. Липсваше му само едно — нямаше кого да обича. През целия си живот бе страдал от самота, но възпитанието на баща му и военната дисциплина му бяха помагали да не се поддава на меланхолия. Но годините си минаваха и сега, макар че бе много зает с управлението на обширното имение, мислите му бяха свободни — и все по-често го преследваха спомените от далечното минало.
Може би тъкмо защото най-сетне се бе обърнал към земята, го връхлитаха толкова живи спомени от времето, когато светът бе за него нов и пълен с чудеса. Когато бе млад, не си позволяваше да мисли за покойната си майка, а сега често я сънуваше. Припомняше си прегръдките й, нежния й глас, когато му пееше приспивни песни, и често се будеше разплакал, и я викаше като малко момче, уплашено от тъмното.