Лайла (Изследване на нравствеността)
- Автор: Пирсиг Роберт М
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вера Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лайла (Изследване на нравствеността)». Краткое содержание книги:
„Лайла“ е вълнуващ разказ за тази катастрофално комична среща, за дълбоката криза, която героинята отприщва у Федър, предизвиквайки го с най-същностните човешки въпроси: що е добро? Какво е мястото на ценностите в нашия живот? Защо сме толкова еднакви и различни?…
Беше достатъчно светло, за да различи върху стената скалата за отчитане височината на прилива. Подпря до нея идола, така че да гледа към морето, и внимателно оправи ризата. След няколко часа приливът щеше да дойде и да го отнесе.
„Добре, приятелче, животът ти беше доста наситен“ — каза му мислено Федър.
Отстъпи назад, леко се поклони със събрани отпред длани, както някога се беше научил в Индия, а после с чувство, че всичко вече е наред, се обърна и тръгна.
Назад към дневната светлина и добрата стара нормалност. Цвъртяха щурци. В небето се надигна рев, Федър погледна нагоре и видя един самолет „Конкорд“, който бавно завиваше на юг, а после набра скорост и се извиси.
Добрата стара техника. Нормалността на двайсети век не беше чак толкова интересна, както някогашното му заболяване, но Федър беше напреднал много, най-малкото на социално равнище. Другите култури могат да разговарят с идоли, животински духове, скални пукнатини и призраци от миналото, ала той не желаеше да го прави. Имаше толкова много друга работа.
Почувствува се освежен, докато се връщаше към яхтата. Какъв невероятен ден! Колцина са щастливците, които могат да излязат на чисто като него? Хората са потънали в безкрайните си проблеми.
Застана на една пясъчна дюна близо до няколко хвойнови храста и от гърдите му се изтръгна: „Ааах!“ Разпери ръце. Свободен! Няма идоли, няма я Лайла, няма го Райгъл, няма го Ню Йорк, дори Америка я няма. Напълно свободен!
Вдигна очи към небето и се завъртя. Ах, какво прекрасно чувство! Толкова години не се беше въртял така. От четиригодишна възраст. Пак се завъртя. Около него закръжиха небето, океанът, завоят на реката, заливът. Чувствуваше се като Въртящия се дервиш.
Запъти се към яхтата. Беше му леко на душата, не мислеше за нищо. После си спомни как веднъж вървя по такъв черен път близо до Лейм Диър, щата Монтана, в Северния резерват на шайените. Беше с Дюзънбъри и Джон Дървения крак, вожда на племето, а също с една жена на име Лавърн Мадигън от Асоциацията на американските индианци.
Беше толкова отдавна. Бяха се случили много неща. Някой ден трябваше да иде при индианците. Оттам беше тръгнал и там трябваше да се върне.
Помнеше, че тогава беше пролет — прекрасен сезон в Монтана. Вятърът над боровете носеше свежия лъх на топящи се снегове и на размразяваща се пръст. Четиримата вървяха един до друг по пътя. Изведнъж пред тях се изпречи едно от онези проскубани невзрачни кучета, които смятат индианските резервати за свой дом, и тръгна дружелюбно пред тях.
Известно време го следваха мълчаливо.
После Лавърн попита Джон:
— Какво е това куче?
Вождът се замисли и отвърна:
— Това е добро куче.
Лавърн го изгледа с любопитство, после пак се обърна към пътя. Ъгълчетата на очите й се присвиха и Федър забеляза, че тя се усмихва и дори се смее на себе си.
По-късно, когато Джон вече го нямаше, Лавърн попита Дюзънбъри:
— Какво искаше да каже с думите „Това е добро куче“? Така ли се изразяват индианците?
Дюзънбъри се замисли, после отговори, че сигурно да. Федър също не знаеше отговора, но кой знае защо, беше развеселен и учуден като Лавърн.
След няколко месеца тя загина в самолетна катастрофа, след още няколко години почина и Дюзънбъри, а престоят в болницата и възстановяването на Федър изличиха спомена. Сега обаче той пак изплува сякаш от нищото.
От известно време си мислеше: ако трябва да търси доказателства, че „веществото“ е културно наследство от древните гърци, а не всеобща реалност, ще ги намери в културите, които не са произлезли от древногръцката. Ако в някоя от тях липсва „реалността“ на веществото, щеше да докаже правотата си.
Сега пак изплува образът на проскубаното индианско куче и Федър осъзна смисъла му.
Лавърн зададе въпроса от Аристотелови позиции. Искаше да узнае в коя генетична, веществена клетка на кучешката класификация може да бъде поставен обектът пред тях. Но Джон Дървения крак не разбра въпроса. Затова ситуацията бе толкова смешна. Той съвсем сериозно каза: „Това е добро куче.“ Вероятно бе решил, че Лавърн се страхува да не би кучето да я ухапе. Цялата представа за кучето като съставка от йерархична структура на интелектуални категории, наричани с общото понятие „обекти“, беше извън традиционната гледна точка на неговата култура.
Най-важното според Федър беше, че Джон е определил кучето според своето Качество, а не според веществото. Това показваше, че за него Качеството има по-голямо значение.