От Багдад до Стамбул

— Ще го събудим.

— А ще понесе ли това?

— Трябва!

Както узнахме, съдията наистина беше легнал да спи и доста трябваше да настоявам, докато се осмелят да го събудят. После ни пуснаха. Не ни посрещна с много любезна физиономия и попита какво искаме.

— Поверихме в ръцете ти Баруд ал Амасат — отговорих аз също не с особено учтив тон. — Ти погрижи ли се да бъде охраняван добре?

— Само за да ми зададеш този въпрос ли дойде?

— Искам да чуя отговора ти!

— Затворникът ще бъде охраняван добре. Можете да си вървите.

— Не. Не ние можем да си вървим, а той си е отишъл!

— Той ли? Кой?

— Затворникът.

— Аллах акбар! Господ е велик, той може да те разбере, но аз не разбирам думите ти.

— Ще се изразя по-ясно: Баруд ал Амасат е избягал.

Кадията скочи от дивана, на който беше седнал при влизането ни и на който сигурно преди това беше спал.

— Какво казваш? — попита той. — Избягал ли е?

— Да.

— Измъкнал се е? Измъкнал се е от зандана?

— Да.

— Откъде знаеш?

— Срещнахме го.

— Я Аллах! Защо не го хванахте?

— Не го познахме.

— Откъде тогава знаете, че е бил той?

— Разбрахме го едва след това. Освободил го е един събирач на данъци, който се казва Манах ал Барша.

— Манах ал Барша ли? О, познавам го този! Преди беше събирач на данъци и живееше в Ускуб, но вече не е така. Живее в планините.

Живее в планините означаваше, че е трябвало да избяга в планините. Затова попитах:

— Днес по време на разпита не го ли видя?

— Не. Ти откъде го познаваш?

— Разбрах кой е и къде живее от един продавач на дрехи. Отседнал беше при ханджията Доксати, купил коне и тази вечер напуснал града с Баруд ал Амасат и още един човек.

— Кой е бил третият?

— Не знам, но предполагам, че е някой от пазачите, ключар от затвора.

Разказахме му накратко какво се беше случило. Тогава той извика слугата си, заповяда да бъдат извикани десет гавази, които да ни придружат, и се отправихме към затвора.

Назърбашията[114] беше не по-малко учуден на височайшето посещение в този късен час.

— Заведи ни при затворника Баруд ал Амасат! — заповяда кадията.

Надзирателят се подчини, но страшно се изплаши, като видя празна килията, в която е бил заключен Баруд. Обаче ключаря, на когото специално бе поверен затворникът, не можаха да намерят. Беше изчезнал заедно с него.

Гневът на кадията беше неописуем. Почтеният съдия започна да крещи такива ругатни, за които в нашия език няма изрази, и накрая нареди да бъде затворен самият главен надзирател. Опитах се да го успокоя, като му казах, че рано на другия ден ще се опитаме да настигнем избягалия затворник, а той обеща да ни даде няколко гавази със заповед за арестуване. Тръгнахме и пред вратата на затвора отново запалихме фенерите, които носехме със себе си. По онова време човек нямаше право да се движи без фенер, особено пък в града, ако не искаше да рискува веднага да бъде отведен в полицията и да прекара там една нощ в «разнообразна компания».