Птиците умират сами
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Птиците умират сами». Краткое содержание книги:
Джимс и Патси се бяха записали в Дъбоу, но лагерът им щеше да е в Ингълбърн край Сидни и всички отидоха да ги изпратят на вечерния пътнически влак. Оказа се, че със същия влак и за същия лагер щеше да пътува и Кормък Кармайкъл, най-младият син на Идън. Двете семейства настаниха удобно своите синове в едно купе първа класа и застанаха неловко около тях: ужасно им се искаше да се разплачат и да ги разцелуват, но ги възпираше вродената им британска сдържаност. Големият парен локомотив издаде жален вой, началник-гарата наду свирката си.
Меги се наведе и стеснително целуна по бузата братята си, после и Кормък, който много приличаше на по-големия си брат Конър; Боб, Джек и Хюи стиснаха трите момчешки ръце и само мисис Смит, хълцайки, ги целуваше и прегръщаше и заради другите, които изгаряха от желание да сторят същото. Идън Кармайкъл, жена му и позастаряващата му, но все още красива дъщеря, изпълниха същия ритуал. После всички излязоха на перона и влакът потегли бавно, като вагоните се блъскаха в буферите си.
— Довиждане, довиждане! — викаха всички и махаха с големи бели кърпи, докато влакът се превърна в ивичка дим чак там, където трептеше залезът.
Както бяха поискали Джимс и Патси, зачислиха ги заедно към недообучената Девета австралийска дивизия, която беше прехвърлена в Египет в началото на 1941 г., колкото да участвува в отстъплението край Бенгази. Новопристигналият генерал Ервин Ромел внесе превес в полза на Оста и започна първото голямо отклонение на махалото в цикличните кампании по фронтовете на Северна Африка. Но докато останалите английски войски позорно се оттегляха към Египет пред новия африкански корпус на Ромел, на Девета австралийска дивизия беше разпоредено да завземе и да държи Тобрук, преден пост на окупираната от Оста територия. Единственото, което правеше плана осъществим, беше фактът, че градът все още беше достъпен по море и можеше да бъде снабдяван, докато из Средиземноморието се движеха британски кораби. „Плъховете на Тобрук“ се бяха окопали и издържаха там осем месеца, водейки сражение след сражение всеки път, когато Ромел хвърляше срещу тях всичко, с което разполагаше, без да успее да ги мръдне.
— Някой случайно да знае защо сме тук? — запита редник Кол Стюърт, като облиза цигарената хартийка и лениво я сви.
За да го вижда по-добре, сержант Боб Малой бутна назад шапката си — такива шапки носеха само австралийските войници.
— Не знам, дявол да го вземе! — отвърна той ухилен.
Често си задаваха този въпрос.
— Поне е по-добре, отколкото да стоиш и да си четкаш гамашите в проклетата казарма — намеси се редник Джимс Клийри, като дръпна малко надолу гащетата на брат си, за да легне удобно на мекия му топъл корем.
— Да де, ама в казармата не стрелят по теб — възрази Кол, като замери с изгасената си кибритена клечка един опънал се на припек гущер.
— Знам само едно, друже — обади се пак Боб, като отново нахлупи шапката си да го пази от слънцето, — предпочитам да ме застрелят, отколкото да пукна от проклетата скука.
Те се бяха разположили удобно в сухия каменист окоп точно срещу мините и бодливата тел, която ограждаше северозападния ъгъл на периметъра: оттатък Ромел упорито държеше единственото си късче територия от Тобрук. Вътре в окопа имаше и една голяма картечница „Браунинг“ с подредени до нея сандъчета с патрони. Обаче никой не проявяваше нетърпение или радост, че може да се вдигнат на атака. Пушките им бяха изправени до стената, байонетите блестяха на яркото тобрукско слънце. Навред бръмчаха мухи, но и четиримата войници бяха от австралийската савана, та Тобрук и Северна Африка не можеха да ги изненадат с жега, прах или мухи.
— Добре, че си имаш близнак, Джимс — обади се пак Кол, докато хвърляше камъчета по гущера, който не показваше никакво желание да се помръдне. — Приличате на две шилета, вързани едно за друго.
— Ти просто ни завиждаш — ухили се Джимс и поглади корема на Патси. — Патси е най-меката възглавница, която може да се намери в Тобрук.
— За теб — да, ами какво да каже горкият Патси? Хайде, Харпо, продумай нещо! — подразни го Боб.
Зъбите на Патси се бялнаха в усмивка, но както обикновено той си замълча. Всички се бяха опитвали да го накарат да проговори, но никой не бе чул от него нещо повече от обикновеното „да“ и „не“. Затова почти всички му викаха Харпо — като немия брат Маркс.
— Чухте ли новината? — попита внезапно Кол.
— Коя новина?
— Нашите „Матилди“ били размазани от бронебойната артилерия при Халфая. Единствените оръдия в пустинята, дето могат да пробият една „Матилда“. Снарядите й минават през нея като през картонена кутия.