Договорът „Паганини“ [bg]

— Може би имаш право.

— Да. Искаш ли да чуеш моята версия… Карл Палмкруна вероятно е бил в депресия, защото ноктите му са занемарени и мръсни, зъбите немити от няколко дни, брадясал е.

— Разбирам — кимва Юна.

— Няма проблем да го видиш.

— Не, не е нужно — отказва той и тежко се надига.

Нолен се навежда и съобщава, явно очаквайки с нетърпение настъпването на този момент:

— Тази сутрин получих нещо много по-интересно. Имаш ли няколко минути?

Става от стола и махва на Юна да го последва. Полицаят тръгва след него по коридора. Заблудена светлосиня пеперуда пърха с криле пред тях.

— Младежът напусна ли? — любопитства Юна.

— Кой?

— Този, който работеше тук, с опашката…

— Фрипе? Не, за бога. В отпуск е. „Мегадет“ свириха вчера в „Глубен“9, подгрявани от „Ентумбед“.

Минават през мрачна зала с маса за аутопсии от неръждаема стомана. Смърди на дезинфектанти. Продължават към по-хладен салон, където в отделни камери се съхраняват труповете за изследване от съдебните медици.

Нолен отваря една врата и светва лампата. Тя примигва и пръска светлина в залата с бели плочки по стените и дълга маса за аутопсии с найлоново покритие, двойни мивки и отточни канали.

На масата лежи млада красавица.

Кожата й е почерняла от слънцето, черната дълга коса се вие на едри, блестящи къдрици върху челото и раменете. Изглежда така, сякаш се оглежда наоколо със смесено изражение на колебание и изненада.

С почти дяволити бръчици в ъгълчетата на устните, типични за вечно усмихнатите и весели хора.

Блясъкът в големите тъмни очи обаче е изчезнал. Вече се забелязват кафяво-жълти петънца.

Юна спира и се вглежда в нея. Мисли си, че не е на повече от деветнайсет или двайсет. Наскоро пораснало дете, свикнало да спи при родителите си, превърнало се в ученичка. Сега беше мъртва.

Над гърдите, по кожата върху гръдната кост, слабо се вижда извита линия като устни, боядисани в сиво, с дължина около трийсет сантиметра.

— Каква е тази резка? — сочи полицаят.

— Нямам представа, може би белег от колие или деколте на блуза, ще я погледна по-късно.

Юна наблюдава безжизненото тяло, поема дълбоко въздух и както винаги пред неоспоримия факт на смъртта изпитва тъга като безцветна самота.

Животът е толкова мимолетен.

Ноктите на ръцете и краката й са лакирани в приблизително розово-бежов нюанс.

— Какво й е толкова специалното? — сеща се да попита той.

Нолен го поглежда сериозно. Светлината се отразява в очилата му, когато отново се обръща към тялото.

— Докара я морската полиция. Открили са я на леглото във форпика на голяма яхта, носеща се в архипелага.

— Мъртва?

Патологът среща погледа му и гласът му изведнъж става мелодичен: