![Моят чичо Осуалд [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/2/2/moyat-chicho-osuald-bg-download.jpg)
Моят чичо Осуалд [bg]
- Автор: Даль Роальд
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- Переводчик: Валентина Ставрева
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Моят чичо Осуалд [bg]». Краткое содержание книги:
— На плъх ли?!
— Да. На един голям бял плъх.
— Кой ще загуби толкова време в търсене на тези малки точици, за да ги даде накрая на един плъх? — попита германският посланик.
— Остави момчето да се доизкаже, Волфганг — каза сър Чарлс. — Нека да разберем какво се е случило по-нататък.
Той ми кимна да продължа.
— Виждате ли, професор Юсупов имаше в лабораторията си много опитни плъхове. Той избра един голям, здрав, мъжки бял плъх и му даде да изяде стоте микроскопични червени точици, набутани в парче месо. После го пусна в една клетка с десет женски. Спомням си как стояхме и наблюдавахме със затаен дъх поведението на мъжкия плъх. Беше късен следобед, но ние въобще не се сещахме да обядваме.
— Извинете ме, моля — обади се умният френски външен министър, — но мога ли да попитам защо бяхте толкова развълнувани? От къде знаехте, че изобщо нещо ще се случи?
Ето, знаех си, че ще изтърси нещо такова тоя хитър французин.
— Аз се вълнувах, сър, просто защото професорът се вълнуваше — отвърнах аз. — Той като че ли знаеше, че нещо ще се случи. Не мога да ви обясня защо. Не забравяйте, господа, че аз бях само един млад помощник. Професорът не ми разкри всичките си тайни.
— Аха, разбирам — каза френският министър. — Е, продължавайте в такъв случай.
— Благодаря ви, сър. Наблюдавахме внимателно плъха, но в първите няколко минути нищо не се случи. И тогава, изведнъж, точно след девет минути, той застина на едно място. Целият се сгърчи и започна да трепери. После се обърна към женските. Допълзя до най-близката, захапа я за врата и се качи отгоре й. Свършиха много скоро. Той беше изключително яростен и невероятно бърз. Но най-странното беше, че в момента, в който приключи копулацията с първата женска, той сграбчи втора и продължи да се съешава с нея по същия свиреп начин. Когато приключи и с нея, сграбчи трета, после четвърта, после пета. Беше неизтощим! Не се спря, докато не обиколи всичките десет. И дори тогава, господа, все още не се беше наситил!
— Гледай ти! — промърмори сър Чарлс. — Какъв любопитен експеримент.
— Нека да отбележа — продължих аз, — че плъховете съвсем не са хаотични в сексуалните отношения. Напротив, те имат много умерени полови навици.
— Сигурен ли сте в това? — попита френският външен министър. — Винаги съм мислил, че плъховете са доста похотливи.
— О, не, сър — казах аз твърдо. — Плъховете са всъщност изключително интелигентни и кротки същества. Лесно се опитомяват.
— Продължавайте нататък — каза сър Чарлс. — Какво ви говори всичко това?
— Професор Юсупов страшно се развълнува. „Осуалдски! — извика той (така ме наричаше през цялото време). — Осуалдски, момчето ми, мисля, че току-що открих най-великия и най-мощния полов стимулатор в историята на човечеството!“ „И на мен така ми се струва, сър“ — казах аз. Все още стояхме до клетката, а белият плъх продължаваше да изрежда нещастните женски една след друга. След един час „работа“ той рухна от изтощение. „Дали сме му прекалено голяма доза“ — заключи професорът.
— Какво се случи с този плъх накрая? — попита мексиканският посланик.
— Умря.
— От много жени, нали?
— Да.
— Точно така искам да умра и аз! — плесна с ръце той. — От много жени!
— От много кози и маймуни е по-вероятно в Мексико — изръмжа германският посланик.
— Стига, Волфганг! — смъмри го сър Чарлс. — Нека да не започваме войни! Слушаме една изключително интересна история. Продължавайте, момчето ми.
— Следващия път изолирахме само двайсет от тези микроскопични ядра. Вмъкнахме ги в залче хляб и се заехме да потърсим някой много възрастен човек. С помощта на местния вестник го открихме в Нюмаркет, градче в околностите на Кеймбридж. Казваше се мистър Соукинс и беше на сто и две години. Страдаше от напреднала сенилност. Съзнанието му блуждаеше и трябваше да го хранят с лъжица. Не беше ставал от кревата седем години. Отидохме с професора до къщата му и почукахме на вратата. Отвори ни осемдесетгодишната му дъщеря.
„Аз съм професор Юсупов — представи се професорът. — Наскоро открих лекарство, което помага на старите хора. Ще ни позволите ли да дадем малко от него на бедния ви баща?“
„Можете да му давате каквото си искате — отвърна тя. — Тоя дъртак вече въобще не разбира какво става наоколо. Писнало ми е от него.“ Качихме се горе и професорът някак си успя да натика късчето хляб в гърлото на стареца. Засякох време по часовника си.