Защото те обичам [bg]

Трийсет метра.

Времето се проточва до безкрайност. Защо се страхува? В крайна сметка нали той бе излязъл прав. Вече пет години, противно на всички останали, бе мобилизирал цялата си енергия, за да отхвърли дори мисълта, че Лейла е умряла. Човек се бори не толкова с юмруците, колкото с главата си. Този урок Марк и Конър го бяха научили през своето трудно детство, прекарано в един отвратителен квартал на Чикаго. Това убеждение ги бе ръководило при избора на професия. А когато болката стане непоносима и не можеш да отвръщаш на ударите, затваряш се в себе си и чакаш бурята да отмине. Винаги идва момент, когато врагът се уморява да удря. Винаги идва момент, когато се съзира някакъв изход.

Двайсет метра.

Колкото повече се приближава, толкова по-силно Марк усеща как в него се надига някаква буца, събрала всичко, което бе изпитал през последните години. Пет години, това е ужасно много време, когато си пропаднал в бездната на болката: знаеш, че дъщеря ти страда, но не можеш да направиш нищо, за да й помогнеш. Трудно е да нямаш друг отговор, освен да страдаш на свой ред във върховния си стремеж да се покажеш съпричастен.

Десет метра.

Още няколко крачки и край на кошмара. Трудно му е да повярва. Още преди да стигне до вратата, тя леко се отваря.

Най-напред съзира само ореол от къдрави коси, показващи се от прекомерно голяма розова пижама. После едно момиченце, придружено от болногледачка, вдига глава към него.

Това е тя! Пораснала е, естествено. Но на него му се струва все още толкова малка, така крехка… В сърцето му като че ли избухва граната, но той обуздава желанието си да се затича към нея, за да не я изплаши, и само й прави лек знак с ръка.