Дяволът не обича да чака [bg]

— Мисля, че трите ви минути изтекоха — каза Бонд.

Скарлет кръстоса крака по същия начин като в бара в Рим. Присъствието на това момиче го озадачаваше по много и различни причини. Изглеждаше някак подмладена. Ако на Лариса Роси бе дал около трийсет и две години, Скарлет Попова нямаше повече от двайсет и осем.

Скарлет го наблюдаваше внимателно, сякаш преценяваше следващия си ход.

— Е, добре — каза накрая тя. — Няма да се преструвам повече. Знам, че сте дошли, за да разследвате Горнер.

— А откъде го знаете?

— От сестра ми. Обади ми се по телефона. Искаше да ви предупредя да стоите далеч от него.

Бонд запали цигара.

— А сестра ви може да го е чула само от…

Скарлет кимна.

— От първоизточника.

Бонд пое дълбоко дим. Това обясняваше мотоциклетите. Самият факт, че Горнер бе доловил, че някой се интересува от него, не беше толкова изненадващ — не и за човек с неговия размах, както му го беше описал М. Такива като него разчитаха на отлично разузнаване. Инцидентът беше дразнещ за Бонд, но не и фатален за мисията му.

— Значи вашата сестра е знаела, че ще дойда в Париж?

— Да. Обади ми се тази сутрин.

— И е знаела дори и хотела?

— Не. Аз позвъних на летището и ви проследих дотук с такси. Съжалявам. Що се отнася до проникването в стаята ви… в парижките хотели са свикнали да виждат жени без придружител, които се качват с асансьора до стаите. Стига да изглеждат достатъчно представителни. Попитах за номера на стаята ви, дадох на пиколото на етажа малко пари и той ми отвори. Казах, че съм си забравила ключа. Беше абсурдно лесно.

— Значи в такъв хотел ме е настанила мис Мънипени?! Като се върна в Лондон, ще си поговорим с нея.

Скарлет се изчерви.

— Съжалявам, че се получи — толкова неловко. Но трябваше на всяка цена да ви видя отново и не можех да поема риска да ми обърнете гръб. Знаех, че ако просто ви се обадя по телефона, ще ми откажете среща. Разбира се, аз си бях намислила още в Рим да ви пресрещна на сутринта и да ви призная всичко. Но онова, което ме разколеба, беше вашата… студенина. Освен това от рецепцията ми казаха, че сте отпътували още призори.

— И ето че сега ви се удава нова възможност. След като официално съм нает да проследя един човек, с когото искате да се срещна за вашите лични цели.

Скарлет се усмихна.

— Вярвате ли в съдбата?

Бонд не отговори. Той свали черните си обувки и се изтегна на леглото. Постави пистолета си до телефона и дълго време остана замислен. Беше му забавно. Самотна домакиня, делови банкер, жрица на нощта… Скарлет го интригуваше, в това нямаше съмнение. Самообладанието, с което седеше срещу него; самоиронията, разтегнала устните й в крива усмивка — всичко това беше наистина забележително. Пък и „съпругът“ — синьор Роси, застраховател… Колко неправдоподобен изглеждаше той сега! Трябваше да признае, че в Рим бе изиграла блестящо ролята си на отегчена изоставена съпруга. Може би не бе посмяла да заговори за сестра си в ресторанта и го бе чакала да я покани в стаята си. Или може би мотивите й бяха други, по-лични?