Катерина де Медичи [bg]

Паола трепереше като листо, ала прошепна:

– Ще го направя.

– Нека Бог те пази тогава.

Клариса сграбчи ръката ми. Заедно прекосихме тичешком коридорите в къщата, закрития двор и градината. Наближихме конюшните и тя спря рязко зад висок жив плет и надникна към отключената желязна порта.

Надникнах и аз. От другата страна на черните решетки отегчените войници на бунтовниците продължаваха да бдят пред многобройната тълпа.

После чух писъците на Паолапронизителни и кънтящи. Клариса се сниши и си свали чехлите. И аз свалих моите. Тя изчака мъжете да се обърнат към източника на врявата и щом всички се втурнаха на изток, далеч от портата, си пое дълбоко дъх и хукна на запад, влачейки ме след себе си.

Вдигайки с крака облаци прахоляк, заобиколихме каретата на наследниците, после и нашата. Впрегнатите коне зацвилиха сърдито. Шмугнахме се зад конюшните и подминахме мястото, където бях легнала, когато научих за раздялата с Пиеро. Там, до високата каменна стена, ни чакаха оседлан жребец и изумено момче – жилав етиопец малко по-голям от мен, с коса по-мека от перушина. От косата и дрехите му стърчаха сламки. И неговите очи бяха като очите на коня – оцъклени, уплашени и бели. Едрият жребец зари с копита, но момчето го усмири с лекота.

– Помогни ми да го яхна – нареди Клариса.

По улицата се бе надигнала такава гълчава, че той едва я чу. Нямаше време за благоприличие. Тя повдигна поли, изложи на показ бели крака и пъхна босо стъпало в стремето. Конят бе висок и тя не успя да прехвърли крак над седлото. Момчето я улови за хълбоците и я тласна силно да ѝ помогне. Тя възседна коня и стисна юздата със здравата си ръка. Насочи го към стената, докато кракът ѝ остана притиснат между камъните и тялото на животното. После погледна втренчено младия ни спасител.

– Закле се в живота си да не казваш нищо на бунтовниците – думите ѝ прозвучаха обвинително.

– Да, да – закима енергично той. – Няма да кажа нищо, мадона.

– Само който знае тайна, обещава да я пази – продължи тя. – А днес бунтовниците ще поискат да узнаят една-единствена тайна. Каква ли е тя? Не биха си губили времето с отсъстващия главен коняр и убитите му помощници...

Устата му зейна. Стори ми се, че ще заплаче.

– Овалян си в слама – посочи Клариса. – Скрил си се, защото и ти като другите си чул твърде много и са щели да убият и теб. Знаеш къде са избягали наследниците, нали?

Опулен, той сведе глава и се втренчи в тревата.

– Не, мадона, не...

– Лъжеш. И не те обвинявам. На твое място и аз бих се уплашила.