Кръстоносци в космоса [The High Crusade]

Сър Роджър ме покани да се присъединя към него и командирите му, които бяха опънали палатките си край една оръдейна кула. Взехме предохранителни мерки срещу евентуално контранападение и се опитвахме да не мислим за това какви ли други страхотии има в арсенала на врага. Бяха опънати палатки и за по-знатните дами. Повечето от тях бяха в леглата си, но лейди Кетрин седеше на едно столче край огъня. Тя слушаше разговорите ни, а устните й бяха стиснати в печална усмивка.

Командирите се бяха проснали уморено по земята. Там бяха сър Оуен Монтебеле, прокарващ уморено пръсти по арфата си; покритият с белези свиреп стар воин сър Брайън Фитцуилям — третият по ранг измежду тримата рицари при това пътешествие; големият Алфред Едгарсон — най-чистокръвният измежду всички саксонски франклини21; вечно свъсеният Томас Булард, попипващ голия меч в своя скут; Червения Джон Хемуърд, свит в себе си поради съзнанието, че стои най-ниско по произход от всички тях. Двама пажа наливаха вино.

Моят господар, сър Роджър, несломимият, стоеше изправен с ръце, сключени на гърба. Със свалена броня като останалите, скътал парадните си дрехи в скрина, сега той можеше да бъде взет за най-долния от слугите си. Но тогава човек виждаше енергичното ястребово лице и чуваше гласа му. И дрънченето на шпорите на ботушите му.

Той кимна, когато застанах пред него:

— А, ето те и тебе, братко Парвус. Сядай и си вземи един бокал. Ти носиш глава на раменете си, а тази нощ ние ще имаме нужда от всеки добър съвет.

Баронът замълча за малко. Не посмях да го прекъсна с моите ужасяващи новини. Какофонията от звуци, изливащи се под блясъка на двете луни, засилваше усещането, че се намираме в някакъв друг свят. Това не бяха жабите, щурците или козодоите на Англия: дочуваше се бръмчене, примесено с някакъв глух шум, като рязане с трион, и едно неописуемо сладко свирене, идващо като че ли от стоманена флейта. Миризмите също бяха непознати и това още повече ме разстройваше.

— Ето че по Божията милост ние спечелихме тази първа битка — рече господарят. — Сега трябва да решим какво ще правим оттук нататък.

— Мисля — прокашля се сър Оуен, за да прочисти гърлото си, и продължи припряно, — не, всъщност сигурен съм, господа, че Всевишният ни даде подкрепата си срещу невиждана измяна. Но Той ще ни изостави, ако се възгордеем. В ръцете ни паднаха като плячка такива оръжия, каквито не сме и сънували. С тях можем да извършим велики неща в родината. Ето защо нека незабавно се върнем там.

Сър Роджър подръпна брадичката си.

— Бих останал тук на драго сърце — каза той,

— но в това, което говориш, приятелю, има твърде много истина. Ние винаги можем да се върнем тук, след като бъдат освободени Светите места, и да извършим едно добро дело в това вражеско гнездо.