Лунен танц
- Автор: Стюарт Ан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Вангелова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунен танц». Краткое содержание книги:
— Не тя ме интересува — каза му той. — Името на моята любима е Софи, нима не помниш? Ако с нещо не отвличам мислите си от тези проклети поли, сигурно ще удуша някого и ще ме обесят за убийство — тогава целият този маскарад ще бъде абсолютно напразен и безполезен.
— Зависи кого ще удушиш — каза Фелън с някакво подобие на усмивка.
— Бих искал да мога да докопам гърлото на майка ти — промърмори Валериън.
— Не те обвинявам за това твое желание.
— Търся само малко развлечение, Фелън. Не се тревожи, че мога да проявя неблагоразумие и недискретност. И въпреки че мис Де Куинси има жив и пъргав ум и е високо интелигентна, в същото време тя е и наивна. Тя вероятно няма да се досети, че аз съм мъж — освен ако аз самият не й го докажа.
— И аз ще трябва да разчитам, че ти няма да изпробваш нейната интелигентност, нали? — каза Фелън необичайно кротко.
Валериън му отправи една очарователна усмивка.
— Ще трябва да се довериш на Софи така, както се доверяваш на твоето малко бездомниче, братко мой. — Той взе един копринен шал и доста елегантно и изкусно го наметна на раменете си, като скри мускулестите си ръце. — Не ме очаквай в някакво точно определено време. Не знам кога ще се върна. Надявам се, че семейство Де Куинси ще ме поканят на обяд.
— Внимавай, Вал — предупреди го Фелън вече с по-сериозен глас.
— Винаги внимавам — отговори Валериън и се отправи с бодра стъпка към вратата, но в последния момент се сети, че трябва да върви като дама, и намали крачката си.
Отговорът на Фелън беше една недоверчива усмивка.
Мис Софи де Куинси, обичаната единствена дъщеря на мистър и мисис Пърсивал де Куинси, не беше в най-доброто си настроение. Последният роман на мисис Редклиф беше същинска скука, най-близката й приятелка също беше ужасно отегчителна — беше се влюбила в красив млад мъж, избран от родителите й, дори времето не беше никак весело. Тази сутрин валеше дъжд — студен, силен и всепроникващ дъжд. А тя искаше да направи една самотна разходка по морския бряг и да мечтае за приключения и пирати. Седна до прозореца в библиотеката на родния си дом в покрайнините на Хемптън Реджис и печално и неутешимо се загледа в дъжда.
Софи беше момиче с приятен и лек характер, може би малко по-умна и малко по-красива, отколкото е необходимо на една жена, но с огромно и щедро сърце. Днес се чувстваше като истинска продавачка на риба и само мисълта, че изтънчената и приятна мисис Рамзи беше оставила картичката си, можеше да спаси Софи от бездната на непоносимата скука.
Тя не беше от онези момичета, които се привързват към по-възрастни от тях жени, като например Прунела и някои други нейни приятелки от училище, но във Валери Рамзи имаше нещо, което безусловно очароваше Софи. Може би беше начинът, по който тя се държеше: у нея като че ли нямаше разяждаща неувереност като у повечето жени, държеше млечнобелите си рамене изправени и леко обтегнати назад, волевата й брадичка беше неустрашимо издадена напред, а копринената й руса коса беше небрежно завързана на тила й. Може би беше дълбокият й гърлен глас или пък неочакваната сила, която се криеше в доста големите й длани. Тя беше жена, която не се подчиняваше на оковите на брака, жена, която притежаваше ум и воля и следваше само собствените си желания. Софи искаше да бъде точно като нея.
— Мисис Рамзи — извика тя и стана от мястото си до прозореца.
Бързо прекоси стаята и прегърна високата си приятелка. Целуна въздуха зад бузата на мисис Рамзи и се намери хваната в силните ръце на новата си приятелка, докато срамежливо й се усмихваше отдолу нагоре.
— Бях почти умряла от скука и ето, че ти идваш, за да ме спасиш!
— Не вярвам нито дума — каза мисис Рамзи с дрезгавия си глас. — Младо момиче с твоя интелект никога не би могло да се отегчава. Какво става с всички млади мъже в този град, че ти трябва да седиш сама в този дъждовен ден?
— Младите мъже в глада не ме интересуват — чистосърдечно си призна Софи. — По-скоро предпочитам да прекарам времето си с интелигентна жена като теб.
Лека усмивка затрептя на внимателно начервените устни на приятелката й.
— Нима? Трябва да кажа, че съм поласкана. Но, рано или късно, ще трябва да започнеш да харесваш мъжете. На колко си години?
— На осемнайсет — каза Софи, като завлече гостенката си до мястото до прозореца и я накара да седне до нея на удобния диван.
Широкият диван като че ли изведнъж стана тесен за тях, но истината беше, че Софи се беше притиснала в гостенката си, която боготвореше.
— Достатъчно съм голяма, за да знам дали харесвам мъжете, или не. Не знам само дали бих искала да се омъжа. Мисля, че не бих се омъжила.