Годежът

Тя сякаш не го чу.

— Не можех да си позволя да ви поставя в неудобно положение пред всички онези хора в Залата за пиене на минерална вода. Истина е, че той не може да ме накара да се омъжа. Нито вие. Нито който и да е.

— Той, изглежда, мисли, че може.

О, той наистина можеше! Блейк беше сигурен в това. Тя взе чашата си, отпи и каза с извиняващо се изражение:

— Но той не е мой опекун. Отказа се от това свое право преди години.

В Блейк се бореха шокът и смущението.

— Но той е ваш баща и мой господар.

— Това е без значение.

— Тогава кой е ваш настойник? — попита Блейк, като отвърна на любезността й с търпение. Той щеше да се споразумее със самия Дейвид Джоунс за ръката на тази жена.

— Кралят, докато стана на тридесет и пет, или докато се омъжа — а като се усмихна широко, добави, — или докато умра.

— Кралят на Англия?

— Разбира се.

Блейк въздъхна облекчено. Сякаш слънчев лъч беше проникнал през смразяващия североизточен вятър.

— Чудесно — каза той. — Нямаме основание да се тревожим. Първи април изглежда хубав ден за сватба.

— Не се правете на глупак — каза тя бавно и ясно. — Кралят никога няма да приеме баща ми, камо ли да подпише документ по негова молба.

— О, но ще го направи по моя и ние не бива да се бавим, тъй като аз толкова много желая да се оженим.

Тя плесна с длан полицата над камината. Искри на гняв проблеснаха в очите й.

— Това е абсурдно. Та вие пет пари не давате за мен. Моят живот и бъдеще са свързани с Бат, вашият… с друго място. Освен това аз бих била най-лошата маркиза.

— Това ще се промени, когато се оженим и… от вас ще излезе чудесна маркиза.

— Вие, изглежда, не ме слушате — тя пристъпи към него. Полата й докосна леко коленете му. — Кралят никога не би ми противоречил за това.

— Така ли? — попита Блейк весело, като се бореше с желанието да разплете плитката й и да зарови пръсти в буйната златиста коса. — При нормални обстоятелства бих се съгласил, но случаят не е такъв.

Тя се засмя. Смехът й му напомни шума на водопад.

— Вие сте син на херцог, но какъв сте на краля на Англия?

Победата, пълна и дълго чакана, опияни Блейк.

— Негов кръщелник, маркизо, неговият любим кръщелник.

Лицето й побеля като шия на чайка. Тя се бореше да запази самообладание като кочияш с впряг от своенравни коне. И успя. „Възхитително“ — помисли си Блейк. Изпусна само една лека въздишка. Точно когато отвори уста да заговори, икономът влезе в стаята.

— Извинете, милейди. Пощата от Лондон току-що пристигна.

Спокойствието, с което бяха изречени думите, контрастираха с тревогата в очите на Мерлин. А горната му дреха беше опръскана с кръв.