Къщата на духовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Дъщеря на съдбата #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къщата на духовете». Краткое содержание книги:
В ясната и звездна нощ усещах как студът пронизва костите ми, вцепенява ми ръцете, навира ми се в душата. Мислите ми бяха при Роса, копнеех с безразсъден плам да не е умряла, отчаяно молех небето всичко да се окаже грешка или тя, съживена от силата на моята любов, да възкръсне и да стане от смъртното си ложе както Лазар. Плачех вътрешно, потънал в мъката си и в нощния мраз, бълвах ругатни срещу мулето, което едва креташе, срещу Ферула, вестителка на нещастия, срещу Роса, задето бе умряла, и срещу бога, задето бе допуснал тя да умре. Най-сетне по едно време хоризонтът започна да просветлява, звездите се скриха и се появиха първите цветове на зората — тя обагри в червено и оранжево северния пейзаж. С утринната светлина повъзвърнах разсъдъка си. Започнах да се примирявам с нещастието си и вече се молех не да възкръсне, а само и само да успея да пристигна навреме, за да я видя, преди да я погребат. Ускорихме крачка и след един час мулетарят се сбогува с мене на малката гара, на която спираше теснолинейката — връзката между цивилизования свят и тази пустиня, където живях две години.
Пътувах повече от трийсет часа, не спирах дори да си залъжа глада, бях забравил дори жаждата си, но успях да пристигна в дома на семейство Дел Вале преди погребението. Казват, че съм влязъл в къщата целият в прах, без шапка, мръсен и брадясал, жаден и гневен и съм се разкрещял къде ми е годеницата. Малката Клара, която тогава беше просто едно кльощаво и грозно момиченце, ме пресрещна, когато нахлух в двора, хвана ме за ръка и мълчаливо ме заведе в трапезарията. Там Роса лежеше сред бели дипли на бял атлаз в белия си ковчег. На третия ден след смъртта тя си оставаше като жива и беше хиляди пъти по-красива от девойката, която помнех, защото в небитието Роса се бе превърнала неусетно в сирена, каквато тайно си е била винаги.
— По дяволите! Изтървах я! — казват, че съм изрекъл, че съм извикал и съм паднал на колене до нея, с което съм скандализирал опечалените роднини, защото никой не можеше да разбере покрусата ми — две години бях ровил земята, за да забогатея, само и само един ден да заведа тази девойка пред олтара, а смъртта ми я бе отнела.
След малко дойде катафалката — огромна, черна и лъскава кола, теглена от шест коня, издокарани с кичури пера, както беше обичаят тогава, и водена от двама кочияши в ливреи. Следобед тя потегли от къщата под ръмящия дъжд, следвана от кортеж коли, които возеха роднините, приятелите и венците. По традиция жените и децата не присъстваха на погребения, това беше мъжка работа, но Клара успя да се промъкне в последния миг с кортежа, за да изпрати сестра си Роса. Усещах как облечената й в ръкавица ръчичка се е вкопчила в моята и през целия път я чувствах до себе си — малка безмълвна сянка, която разбутваше някаква непозната нежност в душата ми. В този момент и аз не знаех, че Клара не е произнесла нито дума за два дена и че ще минат още три, преди семейството да се разтревожи от мълчанието й.
Северо дел Вале и по-големите му синове понесоха на ръце белия ковчег със сребърни нитове на Роса и сами го положиха в отворената ниша на семейната гробница. Бяха жалейни, смълчани и не отронваха нито сълза, както и подобаваше според правилата за траур в страна, привикнала да понася мъката с достойнство. След като се затвориха решетките на гробницата и роднините, приятелите и гробарите се оттеглиха, аз останах там, изправен сред цветята, които Барабас не бе успял да изяде и които придружиха Роса до гробището. Трябва да съм приличал на мрачна зимна птица с разветите си от ветреца пешове на сетрето, висок и слаб, какъвто бях тогава, преди да се изпълни проклятието на Ферула и да започна да се смалявам. Небето беше сиво и се канеше да вали, май беше студено, но мисля, че не усещах студа, защото яростта ме ядеше отвътре. Не можех да откъсна поглед от малкия мраморен правоъгълник, на който бяха издълбали с високи готически букви името на Роса Красивата и датите, обрамчили краткия й преход през този свят. Мислех за двете загубени години, през които мечтах за Роса, работих за Роса, писах на Роса, желах Роса, а ето че накрая нямаше да имам утехата дори да бъда погребан до нея. Размислих се за годините, които ми оставаха да живея, и си рекох, че без нея те не ми трябват, защото никога нямаше да срещна в цялата вселена друга жена с нейната зелена коса и с нейната морска красота. Ако ми бяха казали, че ще живея над деветдесет години, щях да се застрелям.