Кралят на мургите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на мургите». Краткое содержание книги:
Ревът, който излезе от човката на дракона, разтърси всичко, дим и огън се издигнаха към небето. От раната бликна силна струя кръв и оплиска лицето на Гарион, заслепявайки го за момент.
— Гарион! — извика Поулгара. — Пази се!
Той обърса топлата кръв от очите си. Драконът се обърна с изумителна бързина, ноктите му заровиха земята, крилете му изплющяха. Кълбото на Алдур изведнъж избухна в пламъци, синият му огън запълзя по меча и засъска и задимя, докато изгаряше полепналата кръв, зацапала острието. Драконът се отдръпна, прогонен от сиянието на нажеженото до бяло острие. Гарион вдигна меча и чудовището отстъпи още една крачка.
Беше се уплашило! Поради някаква причина синият пламък на Кълбото му внушаваше страх! Драконът ревеше и се опитваше отчаяно да се защити, изпускайки огнени кълба, отстъпваше назад, като пръскаше поляната с кръвта, струяща от опашката му. Беше ясно, че в светлината на Кълбото има нещо, което не може да понася. Изпълнен с дива възбуда, Гарион вдигна меча си и от върха му изригна сноп изгарящ огън. Той започна да нанася удари с този лъч по звяра. Чуваше пращящо съскане, когато огънят докоснеше крилете или раменете му. Накрая драконът се обърна с агонизиращ крясък и побягна, пляскайки отчаяно с огромните си криле.
Чудовището скочи тромаво във въздуха и започна да маха с криле, за да повдигне огромното си туловище. Счупи най-горните клони на елите в края на поляната, нададе страшен рев и отлетя на югоизток, като изпълни мрачното небе с огнени кълба и остави зад себе си кървава диря.
Приятелите гледаха как огромният звяр изчезва в нощното небе.
Пребледнялата Поулгара излезе на поляната, отиде до Ерионд и едва чуто попита:
— Защо го направи?
— Кое, Поулгара? — отвърна той объркано.
Тя положи видими усилия да се овладее.
— За теб думата „опасност“ има ли някакво значение?
— Имаш предвид дракона? О, не беше чак толкова опасен.
— Чудовището те обви в огън от глава до пети, Ерионд — отбеляза Силк.
— А, това ли? — усмихна се Ерионд. — Но този огън не беше истински. — Той погледна останалите и попита изненадано: — Не знаехте ли? Това беше само илюзия. Злото винаги е просто илюзия. Съжалявам, ако сте се разтревожили, но нямах време, за да ви обясня.
Леля Поул се взря за момент в него, след това обърна поглед към Гарион, който все още държеше излъчващия пламък меч.
— А ти, ти… И двамата… — огорчено каза тя. — И двамата! Няма да го понеса — не и двамата!
Дурник я погледна сериозно, подаде брадвата си на гиганта Тот, пристъпи към съпругата си, прегърна я и каза:
— Успокой се.
За момент тя остана неподвижна, после зарови лице в рамото му.
— Ела, Поул — каза той утешително и я поведе нежно към заслона. — Всичко ще се оправи.
3.
Гарион не можа да заспи пак. Лежеше под одеялата си до Се’Недра и отново и отново преживяваше срещата с дракона. Едва към края на нощта се успокои достатъчно, за да обмисли една идея, която му беше хрумнала по средата на битката. Той й се беше насладил. Беше се насладил на битка, от която трябваше да се ужаси. Колкото повече мислеше за това, толкова повече осъзнаваше, че това не се случва за пръв път. Още от ранното му детство тази дива възбуда го изпълваше всеки път когато беше застрашен от опасност.
Подчинението на здравия разум, както изискваше сендарското му възпитание, му казваше, че ентусиазмът му да влиза в конфликти и да приема опасностите вероятно е издънка от наследството му от алорните и може да му донесе беди. Той трябваше да се стреми да я държи под контрол, но дълбоко в душата си знаеше, че няма да го направи. Най-накрая откри отговора на мъчителния въпрос „защо точно аз?“, който си беше задавал толкова често. Той без съмнение беше избран за тези ужасяващи и страховити задачи, защото те чудесно му подхождаха.
— Аз се занимавам с това — измърмори Гарион. — Винаги, когато се случи нещо толкова опасно, че никой нормален човек дори няма да си помисли да го оправи, те изпращат някой да ме повика.
— Какво каза, Гарион? — прошепна сънено Се’Недра.
— Нищо, скъпа — отвърна той. — Просто мислех на глас. Заспивай.
— Ммм — прозя се Се’Недра и се сгуши по-близо до него; ноздрите му се изпълниха с аромата на косата й.
Зората запълзя бавно под мокрите клони на гората. Постоянният слаб дъжд се смесваше с утринната мъгла и образуваше влажен сив облак, който обгръщаше тъмните стволове на елите и смърчовете.
Гарион се събуди и видя неясните фигури на Дурник и Тот — двамата стояха тихо до студеното огнище пред заслона. Той се измъкна от одеялата внимателно, за да не събуди спящата си съпруга, обу овлажнелите си ботуши, изправи се, уви се в наметалото си, излезе изпод платнището и се присъедини към тях.