Крадецът на праскови
- Автор: Станев Эмилиян
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Крадецът на праскови». Краткое содержание книги:
Усещаше, че се изпълва със самоувереност. Не, тя няма да се спре пред нищо. Когато войната свърши, ще тръгне подир човека, когото обича, без да се колебае…
Неусетно беше започнала да мечтае, вслушана в засилващото се скърцане на щурците, в лекия шепот на вечерника из клоните на ореха, загледана в отежалото от звезди небе, тъмносиньо, почти черно, но леко и бездънно от звездната светлина. Не забелядваше, че полковникът беше се обърнал и я наблюдаваше със съсредоточен и удивен поглед, мъчейки се да прочете мислите й. Беше изненадан от израза на лицето й, от изписаната по него горда самоувереност. Това лице беше безкрайно отдалечено от него и там се четеше мечтателно блаженство.
Тя чу думите, които я стреснаха:
— За какво мислиш?
Погледна го с крайчеца на окото си, без да се обърне.
— За нищо.
— Не, беше се замислила и умът ти бе далеч оттук. Кажи ми гоу защо криеш?
Гласът му бе настойчиво сърдит и тая настойчивост, която изявяваше неговото съпружеско право, я раздразни.
— Мисля за старостта — отвърна тя насмешливо.
— За коя старост, за моята ли?
— Не, за моята.
Той я изгледа изпод гъстите си вежди.
— Твоята старост все още е далеч. Можеш да поживееш още малко безгрижно.
— Безгрижно?! С тебе не съм живяла безгрижно — каза тя ядно.
— Тъй ли? — Той се изви от стола и я стрелна с поглед.
Тя остана спокойна, загледана пред себе си.
— Какво искаш да кажеш?
Тя се обърна и го погледна. В погледа й нямаше нито сянка смущение. Очите й гледаха дръзко и зад привидното им спокойствие се четеше готовност за всичко. В един миг тоя поглед го срази, той отпусна рамене, но в следната секунда самочувствието му се върна:
— Късно го казваш, трябваше по-рано… Прихваналото те е нещо…
Тя забеляза, че ординарецът стои на пейката и подслушва. Дали тоя омразен човек не бе загатнал на мъжа й за ботушите?
Стана и влезе в колибата. Там я посрещнаха тишината и мракът, които я отблъснаха. Поиска й се да излезе навън да се разходи, да остане сама с мислите си, по-далеч от съпруга си, който я дебнеше. Наметна плещите си с един шал, мълчаливо и бързо мина през трема и тръгна по пътечката към лозето. Полковникът я изгледа учудено.
Вървеше бавно, като се вслушваше зад себе си. Край нея се тъмнееха лозите в гъстите правилни редици, над тях като черни облаци се надвесваха дърветата. Под слабата звездна светлина пътечката се белееше напред и се губеше нагоре, към вилата на учителя, където един фенер осветяваше асмата в двора. Елисавета видя семейството да вечеря, чу разговора и дрънченето на приборите.
Тя се отклони от пътечката, тръгна през черничевата гора и се озова до липата.
Под дървото се белееше вестник, останал от през деня, когато двамата бяха тук. Тя го взе и го смачка на топка и ръката й усети вътре няколко трохи и една кост от печеното месо, което бе донесла. После седна на същото място, където бяха стояли днес, и погали омачканата трева. Ръката й усети сухата лъскава твърдост и това усещане я накара да изтръпне. Цялото й същество приемаше смътните очертания на предметите край липата, стръкчетата трева, околните черничеви дървета, всяка педя земя от мястото, дето винаги беше щастлива. В паметта й изникнаха едни след друг спомените — думите, които си разменяха. Днес беше му загатнала готовността си да го последва и бе видяла щастливото изражение на лицето му. Той бе хванал двете й ръце и в радостен порив й беше описал насмешливо бъдещия им живот.
Един вик я накара да се стресне.
— Лизаа! — викаше мъжът й. В гласа му личеше сърдита загриженост.
Тя не се обади и той отново я повика, тоя път вече обезпокоено, с високи нотки в крайната гласна. Тя стана и тръгна към колибата, докато той продължаваше да я вика и неговият глас идваше насреща й. Той я изпълни с нервност, със страх пред предстоящето и пред тайната й. Елисавета се обади и чу гласа му съвсем наблизо.
— Къде си? — питаше той. — Къде си, че не те виждам?
Черниците му пречеха да я забалежи. Не го виждаше и тя.