Нощ в Лисабон
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Донка Илинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нощ в Лисабон». Краткое содержание книги:
— През границата?
— Откъде другаде, Хелен?
Тя сведе глава и продължи. Помислих си, че сега трябваше да бъда много щастлив, ала не се чувствувах така. Навярно по-късно се чувствува истински. Сега, сега обаче знам, че бях.
— Трябва да телефонирам на Мартенс — казах аз.
— Можеш да го направиш от твоето жилище — отговори Хелен. Жегваше ме всеки път, когато казваше „твоето жилище“. Тя го правеше умишлено. Не знаех защо.
— Обещах на Мартенс да му позвъня след час — казах аз. — Значи сега. Ако не го сторя, той ще помисли, че нещо се е случило. Тогава може би ще постъпи непредпазливо.
— Той знае, че ще те взема.
Погледнах часовника. Вече бе минал четвърт час след уговореното време.
— Мога да го направя от най-близката кръчма — казах аз. — Ще трае само една минута.
— Боже мой, Йозеф! — гневно каза Хелен. — Ти наистина не си се променил. Станал си още по-педантичен.
— Това не е педантичност. Това е опит. Прекалено често съм виждал колко беди могат да се случат, ако пренебрегнем някоя дреболия. И знам прекалено добре какво значи чакане в опасност.
Хванах я за рамото.
— Без педантичности от този род нямаше да съм вече жив, Хелен.
Тя поривисто стисна ръката ми.
— Знам — измърмори тя. — Не виждаш ли, че се боя да не ти се случи нещо, ако дори и за минута те оставя сам?
Усетих сякаш цялата нежност на света.
— Няма да се случи нищо, Хелен. И в това може да се вярва. С цялата педантичност.
Тя се усмихна и повдигна пребледнялото си лице.
— Иди телефонирай! Но не от кръчма. Оттатък има телефон. Поставиха го, докато те нямаше. Там е по-сигурно, отколкото в кръчмата.
Влязох в стъклената кабина. Хелен остана вън. Позвъних на Мартенс. Номерът беше зает. Почаках известно време и пак позвъних. Монетата падна обратно — номерът все още бе зает. Обзе ме неспокойство. През стъклото виждах Хелен да се разхожда внимателно напред-назад. Направих й знак, но тя не ме видя. Тя наблюдаваше улицата, с проточен врат, зорко следеше, без да се издава прекалено много — и пазач, и ангел-хранител едновременно, в много добре ушит костюм, както сега забелязах. Видях също, докато чаках, че устните й бяха подсилени с червило. На жълтата светлина действуваха почти като черни. Дойде ми наум, че грим и червило не бяха желани в нова Германия.
Третия път се свързах с Мартенс.
— Жена ми говореше — каза той. — Почти половин час. Не можех да я прекъсна. За дрехи, война и деца.
— Сега къде е?
— В кухнята. Трябваше да я оставя да говори. Разбираш ме, нали?
— Да. Всичко е наред. Благодаря ти, Рудолф. Забрави всичко.
— Ти къде си?
— На улицата. Благодаря ти, Рудолф. Не се нуждая повече от нищо. Намерих всичко. Ние сме заедно.
Погледнах през стъклото Хелен и исках да окача, слушалката.
— Знаеш ли къде ще се подслониш? — попита Мартенс.
— Мисля, че да. Не се грижи. Забрави вечерта — сън, е било.
— Ако мога да направя още нещо — колебливо каза той, — обади ми се. В началото бях много изненадан. Разбираш ме…
— Да, Рудолф, разбирам. И ако имам нужда от нещо, ще ти се обадя.
— Ако искаш да пренощуваш тук, тогава бихме могли още да си поговорим…
Усмихнах се.
— Ще видим. Трябва да свършвам…
— Да, разбира се — забързан каза той. — Извинявай. Желая ти много щастие, Йозеф. Наистина!
— Благодаря ти, Рудолф.
Излязох от душната кабина. Вятърът ме грабна и едва ли не свали шапката от главата ми. Хелен бързо се приближи.
— Ела у дома! Ти ме зарази с твоята предпазливост. Изведнъж сякаш стотици очи от тъмнината са се втренчили в нас.
— Прислужницата същата ли е?
— Лена? Не, тя служеше на брат ми. Той искаше да знае дали ми пишеш. Или аз на теб.
— А сегашната?
— Тя е глупава и равнодушна. Ако я освободя, ще се зарадва, без да се замисли.
— Още ли не си я освободила?
Тя се усмихна и изведнъж стана много хубава.
— Нали първо трябваше да видя дали наистина си тук.
— Трябва да я освободиш, преди да вляза — казах аз. — Не трябва да ни вижда. Не можем ли да отидем някъде другаде?
— Къде?
— Да, къде?
Внезапно Хелен се изсмя.
— Стоим тук като невръстни деца, които трябва да се срещат тайно, защото родителите им намират, че са още прекалено млади! Къде да идем? В парка на двореца? В осем часа го затварят. В градските градини? В някоя сладкарница? Става много опасно!
Имаше право: Това бяха малките факти, които не бях предвидил — те никога не се предвиждат.
— Да, стоим тук като невръстни деца — повторих аз. — Сякаш сме захвърлени обратно в младостта ни.
Погледнах я. Беше на двадесет и девет години, но изглеждаше същата, както преди. Петте години помежду се бяха плъзнали като вода по млад тюлен.