Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
— Погледни ливадите! Погледни ливадите!
Бурята беше преминала и през нощта вятърът беше прогонил сивата мъгла и облаците. Сега вече и той беше спрял и небето синееше високо над ливадите. Мери никога не бе мислила, че може да има такова синьо небе — плътно и дълбоко. В Индия небесата бяха топли и пламтящи, а тук цветът беше тъмносин и хладен като прекрасно бездънно езеро, чиято повърхност искреше и тук-там, високо, високо в синевата, плуваха пухкави снежнобели облачета. В далечината ливадите изглеждаха светлосини, а не мрачно моравочерни или тъмносиви.
— Я, бурята премина — каза Марта с радостна усмивка. — Винаги е така по това време на годината. През нощта спира и ти се струва, че никога нея е имало или може Да я има. Това е, защото пролетта иде. Няма да настъпи скоро, но вече е на път.
— Аз пък мислех, че в Англия винаги вали и е мрачно — рече Мери.
— А, не — отговори Марта, седнала със свити крака сред четките за лъскане на камината. — Нищо подобно. Когато грее слънце, Йоркшир е най-слънчевото място на земята. Нали ти казах, че скоро ливадите ще ти харесат. Почакай само да цъфнат прещипът, пиренът и зановецът — покриват се със златисти цветчета и морави камбанки, а над тях трепкат с крилца стотици пеперуди, жужат пчели, чучулигите се стрелкат високо в небето и пеят. Ще искаш да излизаш още в зори и да живееш навън като Дикън.
— Ще мога ли някога да стигна дотам? — попита Мери замислено, като гледаше през прозореца далечната синева. Всичко беше толкова ново и голямо, и чудесно, и с такива прекрасни цветове.
— Не знам — отговори Марта. — Откакто си родена, май че не си използувала крачетата си. Няма да можеш да извървиш пет мили. Толкова е до нашата къщичка.
— Много бих искала да я видя.
Марта я погледна любопитно за миг, след което взе една четка и продължи да търка решетката на камината. Тя си помисли, че в този миг малкото грозно личице не изглеждаше така неприятно както първия ден, в който го видя. Някак й напомняше лицето на малката Сюзън Ан, когато много й се искаше нещо.
— Ще питам мама — рече тя. — Мама винаги знае какво трябва да се направи. Днес е свободният ми ден и си отивам у дома. Ех, как се радвам. Мисис Медлък има добро мнение за мама. Може би ще говори с нея.
— Харесва ми майка ти — каза Мери.
— Така си и мислех — съгласи се Марта и продължи да лъска камината.
— Но никога не съм я виждала — рече Мери.
— Не, не си.
Марта отново седна с подвити крака и потърка носа си с опакото на ръката, като че нещо я бе озадачило, но накрая добави убедено:
— Е, тя е толкова умна, работлива, добра и чиста, че човек не може да не я хареса, дори и да не я е виждал. Като си отивам в къщи през свободния ден, просто скачам от радост, когато прекосявам ливадите.
— Аз харесвам и Дикън — допълни Мери. — И него не съм го виждала.
— Е, нали ти казах, че дори птиците, зайците, дивите овце и понита, че и лисиците го обичат. Чудя се — рече Марта, като я гледаше замислено — какво ще каже Дикън за теб, като те види.
— Той няма да ме хареса — каза Мери студено и начумерено. — Мен никой не ме харесва.
Марта отново се замисли.
— А ти самата харесваш ли се? — попита тя, сякаш наистина много искаше да разбере.
Мери се поколеба за миг.
— Не, изобщо не се харесвам — отвърна тя. — Но по-рано никога не съм се замисляла за това.
Марта се усмихна, като че си спомни нещо приятно.
— Мама веднъж ми каза това — започна тя. — Тъкмо переше, а аз бях сърдита и говорех лошо за другите, та тя се обърна и ми рече: „Ти, Кума Лисо! Стоиш тук и ми разправяш, че не харесваш този и онзи, а себе си харесваш ли?“ Аз се разсмях и веднага всичко ми мина.
Марта даде на Мери закуската и веднага тръгна в чудесно настроение. Щеше да извърви пет мили през ливадите до родната си къщичка, да помогне на майка си при прането, да опекат хляб за през седмицата и всичко това щеше да й достави голямо удоволствие.
Като разбра, че Марта си е отишла, Мери се почувствува по-самотна от всякога. Тя излезе навън и най-напред обиколи тичешком градината с водоскока десет пъти. Броеше внимателно и като свърши, й стана по-весело. Слънчевата светлина сякаш променяше цялата местност. Високият тъмносин свод се издигаше над Мисълтуейт и над ливадите, а Мери гледаше нагоре и си мислеше колко ли хубаво би било да легне на едно бяло облаче и да поплува наоколо. Тя отиде в първата зеленчукова градина и намери Бен Уедърстаф да работи с още двама градинари. Промяната във времето, изглежда, му се беше отразила добре. Той сам я заговори:
— Пролетта иде — каза той. — Усещаш ли мириса й?
Мери подуши и й се стори, че усеща нещо.