Славеят на Майкъл

— А-а-а — запя маестро Он и мелодията излъчваше обич към маестро Есте.

— Не ме възхвалявай. И дарбата, и силата са само на Ансет.

— Но учител му беше маестро Есте. В други ръце Ансет би могъл да се превърне в оръдие за постигане на власт, богатство и надмощие. В твоите ръце…

— Не, братко Он. Самият Ансет е изтъкан от обич и преданост. Той поражда у другите хора желанието да бъдат онова, което той самият вече е станал. Той е оръдие, което не може да служи на злото.

— Дали някога ще разбере?

— Може би. Но мисля, че той дори и не подозира за могъществото на своята дарба. По-добре ще е никога да не научи колко малко прилича на останалите славейчета. А що се отнася до последния блок в съзнанието му — добре го поставихме. Ансет никога няма да разбере, че го има, и така никога няма да потърси истината за това кой всъщност е направлявал прехвърлянето на короната.

Маестро Он пееше трепетно за онези заговори, втъкани изкусно в съзнанието на едно петгодишно дете, заговори, които лесно могат да се разнищят.

— Но тъкачът бе мъдър, а и платното издържа.

— Майкъл Завоевателя — изрече маестро Есте — обикна мира повече от себе си, а същото ще бъде и с Рикторс Майкъл. Това е достатъчно. Ние изпълнихме дълга си към човечеството. А сега трябва да учим други малки славейчета.

— Трябва да ги учим само на старите песни — въздъхна маестро Он.

— Не! — отвърна с усмивка маестро Есте. — Ще ги научим да пеят за славейчето на Майкъл.

— Ансет вече пя за това.

И докато излизаха бавно от Концертната зала, маестро Есте прошепна: