Ловецът на хвърчила
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловецът на хвърчила». Краткое содержание книги:
Кабул през 70-те години на XX в.
Дванайсетгодишният Амир, останал сирак при раждането си, жадува за одобрението на своя суров баща и се надява да го получи, като спечели прочутия градски турнир — бой с хвърчила. За да е пълен триумфът му, Амир трябва да занесе у дома последното прекършено от него хвърчило. Приятелят му Хасан, син на слугата в техния дом, е най-добрият ловец на хвърчила. Амир побеждава, но никой не подозира каква цена трябва да платят и двамата, единият — жертва на жестоко насилие, другият — безмълвен наблюдател, чието малодушие ще го измъчва и ожесточава.
Калифорния през 2001 г.
Амир е известен писател, женен е, и макар да описва родината си в своите романи, не я е виждал вече четвърт век. Но един телефонен разговор става причина да се върне там и да потърси онова, което не може да му даде Новият свят — изкуплението.
И хвърчила, разбира се. Пускахме хвърчила. И тичахме след тях.
За някои нещастни хлапета зимата не означаваше край на учебната година. Започваха така наречените доброволни зимни занятия. Нито едно от момчетата, които познавах, не ги посещаваше доброволно; естествено, желанието идваше от страна на родителите им. За щастие баба не беше сред тях. Помня едно момче на име Ахмад, което живееше срещу нас. Мисля, че баща му беше доктор. Ахмад страдаше от епилепсия, винаги носеше вълнена жилетка и очила с черни рамки и дебели стъкла — той беше една от редовните жертви на Асеф. Всяка сутрин гледах през прозореца на спалнята как техният слуга хазарин изгребва снега от алеята, разчиствайки път за черния опел. Стана ми навик да гледам как Ахмад и баща му се качват в колата — Ахмад с вълнена жилетка, зимно палто и чанта, пълна с учебници и моливи. Изчаквах да потеглят и да завият зад ъгъла, после отново се пъхвах в леглото. Дръпвах одеялото до брадичката си и гледах през стъклото заснежените хълмове на север. Гледах ги, докато пак ме налегнеше дрямка.
Обичах кабулската зима. Обичах я заради мекото нощно шумолене на снега по прозорците, заради скърцането на пухкавия сняг под черните ми гумени ботуши, заради топлината на чугунената печка, докато навън вятърът виеше из улици и дворове. Но най-много я обичах, защото, когато дърветата замръзнеха и ледът покриеше пътищата, студенината между мен и баба понамаляваше. А причината за това бе в хвърчилата. С баба живеехме под един покрив, но в различни сфери на съществуване. Хвърчилата бяха единствената, нищожно тъничка част от битието, където тия две сфери се допираха.
Всяка година кабулските квартали провеждаха състезание по бой с хвърчила. А за момчетата от Кабул денят на турнира беше върхът на зимния сезон. Никога не заспивах в нощта преди състезанието, въртях се в леглото, правех сенки на животни по стената, дори сядах в тъмното на балкона, увит в одеяло. Чувствах се като войник, който се мъчи да заспи в окопа през нощта преди голямо сражение. И донякъде бе точно така. В Кабул боят с хвърчила си беше същинска война.
Както при всяка война, човек трябваше да се подготви за битката. Дълго време ние с Хасан сами си правехме хвърчилата. Цяла есен пестяхме от джобните си пари и пълнехме с монети порцелановото конче, което баба бе донесъл от Херат. Когато почнеха да духат зимните ветрове и снегът се сипеше на парцали, ние отваряхме закопчалката под корема на кончето. Отивахме на пазара да купим бамбук, лепило, канап и хартия. Всеки ден стържехме часове наред бамбукови пръчки за централната и напречната летва, режехме тънката хартия, която лесно можеше да се сваля и заменя. А после, разбира се, трябваше да направим канапа, наречен тар. Ако сравним хвърчилото с пистолет, то покритият със стрити стъкла тар беше куршумът в цевта. Излизахме на двора и прокарвахме сто и петдесет метра канап през смес от лепило и счукани на ситно стъкла. После го опъвахме между дърветата да съхне. На другия ден намотавахме готовия за битка канап на дървена макара. Когато снегът се стопеше и дойдеха пролетните дъждове, всяко момче в Кабул имаше резки и рани по пръстите от зимните сражения с хвърчила. Помня как през първия учебен ден със съучениците ми се сбирахме на групички и гордо сравнявахме белезите си. Раните пареха и не заздравяваха със седмици, но това не ме плашеше. Те напомняха за любимия сезон, отминал както винаги твърде бързо. После председателят на класа надуваше свирката и ние тръгвахме в колона по един към класните стаи, копнеейки за следващата зима, ала вместо нея ни посрещаше призракът на още една безкрайна учебна година.
Но скоро стана ясно, че и двамата с Хасан сме далеч по-добри в битките с хвърчила, отколкото в правенето им. Една или друга грешка в проектите ни винаги водеше до провал. Затова баба започна да ни води при Сайфо да си купуваме хвърчила. Сайфо беше един почти сляп старец, по професия обущар. Но освен това беше и най-прочутият майстор на хвърчила в града. Работеше в барачка на Джаде Мейуанд — оживената улица южно от калните брегове на река Кабул. Спомням си, че трябваше да се наведем, за да влезем в тясното като килия магазинче, а после да вдигнем дървения капак и по стръмни стъпала да слезем в мазето, където Сайфо държеше жадуваните хвърчила. Баба купуваше на двама ни по три еднакви хвърчила и макари с остъклен канап. Ако размислех и поисках по-голямо и по-красиво хвърчило, баба се съгласяваше… но купуваше същото и на Хасан. Понякога ми се щеше да не го прави. Щеше ми се да покаже, че предпочита мен.