За Япония — като за Япония
- Автор: Семов Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За Япония — като за Япония». Краткое содержание книги:
И затова до доста голям конфуз могат да докарат един потен европейски крак. Ще кажете защо? Ами защото, да речем, в японската къща или, още по-лошо, в японски ресторант все едно какъв е и що е, там с обувка не можеш да влезеш. Който и да си. Каквато и служебна кола да те вози, колкото и секретарки да стоят пред вратата ти. Колкото и активен борец да си бил ти или баща ти. Както казваше някогашния наш еснаф: „Доверие всекиму, изключение никому“… Пет пъти една вечер ми се наложи да си събувам обувките, да си развръзвам връзките и да ги връзвам… Влизам в ресторанта, най-обикновен крайпътен ресторант, на който ние едно време му казвахме кръчма, щом е японски ресторант — събуваш си обувките край вратата и по чорапи, по чорапи до масата. Ама чорапите ти това-онова, ама краката ти… да си обул чисти чорапи, да си измил краката си… Ако не си днес, утре ще го направиш, ако пък не щеш — гледай японците как си стискат носовете и малко като се загледаш в менюто, гол-голеничък те събличат и правят своите учудени японски физиономии… Не е задължително да си подредиш, разбира се обувките, но е задължително, като си излизаш, да ги намериш подредени. Това също влиза в правилата.
Някъде в тяя ресторанти е постлано с мокет, друаде — с чиста бяла дъска — бяла, като с тел жулена. Ала за да идеш до масата, нали вървиш, нали не трябва да ти се изцапат краката от нечисти дъски, от мазни мокети — затова и те са чисти. Дали керемида е играла, дали покорна и търпелива японска ръка — не зная. Мисля, че е все едно, щом като подът така свети, като че ли по него току-що е минало ренде — с език да го близнеш. Такава е и японската къща. Отидеш на гости — преди да седнеш на малката ниска масичка, преди да навреш крака отдолу под нея, трябва да се събуеш. И нека пак повторим — колкото и желан гост да си, и слънцето да влезе в една японска къща и то трябва да си свали обувките…
После идва миенето на ръцете… Японците си мият ръцете на масата. И не посят легени, сапуни и кърпи, а едно малко пакетче в тънка найлонова ципица, сгъната на колело — мека, малка хавлиена кърпичка, херметически затворена в тънкото и прозрачно найлоново пликче, сложена в тенджера за изваряване. Така, както лекарите у нас, преди да се появи д-р Сашо Герчев с изобретението си, изваряваха инжекциите. Кърпичката в този вид — пареща, димяща, идва в една чинийка на масата първа — преди сакето, преди първото от десетте блюда водорасли, над които после ще трябва да се потрудиш с клечиците… Чакаш малко да си иде горещото, да се охлади парата, късаш ципицата и избърсваш ръцете си, по-скоро, дезинфекцираш ги… Просто и ефектно. И удобно, че дори приятно. С тая кърпичка, ако си уморен, най-напред можеш лицето си да освежиш, челото си да избършеш…
Косите на японците и японките са също тема. Няма сплъстен косъм, всеки косъм като че ли поотделно си го лъскал и специално обработвал. Чисти и лъскави косите на японците са сресани обикновено — няма кокове, няма моди, няма изгъзици: мъжете са с една и съща проста и практична прическа, чарът им идва от чистотата и лъскавото на косъма и винаги добре подстригания врат, от чистата бяла риза, от сакото-блейзър, което подходящо и с вкус свързва синьото и бялото…
Казват, че японците се къпели два пъти дневно. Поне два пъти — сутрин и вечер. Не зная по колко пъти на ден се перат. Не стигнах дотам в опознаването на Япония, но видях и се убедих, че и в най-скромния хотел, че и в най-скромното жилище друго и да няма, баня с вана има. Е, ще кажете, то пък една вана. Вярно, че като нямат достатъчно място в къщите си и ваните са им такива — къси и плитки, все пак да се побере в тях не особено едрото тяло на японеца или японката — стигат. Ала я има задължително. Има до нея и едно скромно сапунче — не от тия нашите, европейските — едри, тумбести, ръбати, наперени с миризми всякакви. И няколко вида кърпи… Чисти, огладени, подредени. И кога работят тия камериерки в хотелите, тъй и не успях да разбера. Капитализмът ги крие, изглежда да не видим колко са експлоатирани. Не е като у нас — открито, ясно, доблестно. Стане стрина Пепа към седем часа, вземе кофата, тури вътре метлата и парцала, блъсне вратата на офиса, иде до нейде, сети се, че нещо е забравила да нареди на Марето, викне, та процепи коридора. После дойде пред вратата ти и така пусне кофата на цимента, че и умрял да си вътре, ще те вдигне от кревата. После ще извади ключовете, ще ги раздрънка. Марето вече се е показала и тътри чехли по коридора, двете си викат и се разправят — к’во имало вчера на пазара и к’во нямало. После ти отключат стаята, която ти си заключил, не дай боже да си в банята — и там ще надникнат, ако спиш, ще те събудят, за да ти кажат, че они до десет само чистят, след това — не…