Времето, разгледано като спирала от полускъпоценни камъни
- Автор: Дилейни Самуел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Мадански
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Времето, разгледано като спирала от полускъпоценни камъни». Краткое содержание книги:
Арти почака, докато се отдалечат излизащите посетители. Огледа се, после сви ръцете си като фуния около устните, наведе се към мен, подхвърли „Пирит“ и многозначително намигна.
— Току-що ми я каза едно момиче, а тя я е чула от самата Колет (една от трите Певици на Тритон).
Той се обърна, бързо слезе по стъпалата и се смеси с навалицата.
А аз останах. Седях и си спомнях — ден след ден — цялата изминала година. Седях дълго. След това станах. Но и отмереният ритъм на разходката се отрази в угнетения ми мозък като побъркана безсмислица. Към края на втория час в главата ми узря неповторима, стройна и маниакална теория — оня Хоук вече плете около мен паяжината на хитър заговор. Иска да ме вкара в капан и когато извикам: „Пирит“ — ще се окаже, че това не е Думата и никой няма да ми помогне. Затова пък веднага ще се появи човек с черни ръкавици, въоръжен с пистолет (или гранати) с отровен газ.
На ъгъла имаше кафене. От прозореца струеше светлина. В края на тротоара се бяха скупчили местни скитници с мрежички на юмруците, с татуирани бузи и (който може да си го позволи) с ботуши на висок ток. Върху катастрофирал автомобил седеше млада наркоманка, която предишната вечер бях изхвърлил от „Ледник“.
Нещо ме насочи към нея.
— Ей!
Момичето ме погледна.
— Знаеш ли новата Дума?
Тя почеса и без това изранения си нос и отвърна:
— Пирит — изхили се. — Свежичко, няма и един час, откакто я донесоха.
— Кой?
Тя се замисли.
— М-м… Един приятел… Той пък я научил от друг приятел, който току-що се върнал от Ню Йорк. Там я чул от един Певец… Май че името му било Хоук…
Трима скитници до нас се стараеха да не ме гледат. Тези, които бяха по-далеч, си позволиха по два-три коси погледа.
— Много ти благодаря — казах аз.
Информацията за работата на службата по безопасност направо отсича параноята. Пирит. При работа като моята параноята е професионално заболяване. Не се съмнявам, че Арти (пък и Мод) също го изпитват на гърба си.
Лампите на входа на „Ледник“ бяха угасени. Като се сетих какво съм забравил вътре, се затичах по стъпалата.
Вратата беше затворена. Почуках, но, естествено, нямаше кой да се отзове. Нещо по-лошо. Лампата хвърляше оранжева светлина и го видях съвсем близо, до гардероба. Вероятно управителят е решил, че ще се върна, преди да затворят, и го е преместил. А утре на обяд мистър Хо Ки Ен ще вземе резервирания си билет за лукс-каюта в космолайнера „Платиновият лебед“ (час на отлитане — един и тридесет, местоназначение — Белоун). Но сега той чакаше зад стъклената врата на „Ледник“, снабден с всичко необходимо — от поредната перука до маската, от която очите на мистър Ен ще изглеждат още по-непроницаеми.
Честно казано, вече се канех да разбия вратата. Но навреме съобразих, че е много по-разумно да се прибера в хотела и да поръчам да ме събудят в девет. Сутринта спокойно ще вляза с чистача. Обърнах се, тръгнах надолу… и в този момент разбрах. Стана ми толкова тъжно, че по бузата ми се търколи сълза — да, да, сълза — и се усмихнах. Нека си стои до гардероба.
Там няма нищо, което да не ми принадлежи.