Арабският принц

— Моля ви предайте на Негово Величество, че за мен е чест да изпълня молбата му.

Мисъл, която й хрумна веднага беше, че първата придворна дама сигурно се е оплакала от поведението й. Сърцето на младото момиче се сви от страх.

— Адел, ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се, че ще те придружа. Може би кралят най-после е избрал някой благородник за твой съпруг.

Сърцето на девойката се разтуптя.

— О, наистина ли мислиш, че това е причината за аудиенцията? — Разбира се, не бе изключена подобна възможност и тя внезапно почувства как краката й отмаляват. — О, Господи, страх ме е, че още не съм готова за това.

— Разбира се, че си готова, агънцето ми. Повечето от дамите се сгодяват на петнадесетгодишна възраст.

— Какво да облека? Трябва да изглеждам хубава. — Мислите й бясно препускаха. Никога досега не бе изпитвала подобно вълнение. — Предполагам, че най-добре е да облека нещо в зелено.

— Зеленото е цвят на любовта — усмихна се Адел.

— О, моля те, не ме дразни, Адел. Зеленото отива на косата ми. Трябва да побързаме. Преди това искам да отида в параклиса. Имам специална молба към света Агнес.

Бриана се отпусна на колене пред лика на света Агнес. Като всяко друго момиче и тя бе отправила горещи молби към светицата в нощта на 20 януари, когато по традиция благородниците разкриваха чувствата си пред бъдещите си съпруги. Девойката горещо се надяваше, че света Агнес ще й помогне. Тя се поколеба. Младите жени бяха научени, че не бива да очакват прекалено много от съпрузите си. Трябваше да се покоряват на мъжете си и да им раждат наследници. Реши, че не бива да иска твърде много, защото Бог може да реши, че е много алчна.

— Моля те, Господи, нека бъдещият ми съпруг да бъде честен, смел и силен. — Прекръсти се и добави: — И ако не сметнеш, че искам прекалено много, нека да има благороден характер.

Покойният й баща беше граф и въпреки че не смееше да се надява да я сгодят за някой благородник с титла, девойката се страхуваше от подигравките на принцеса Изабел, които щяха да последват, ако кралят реши да я омъжи за някого без титла.

Бриана облече морскозелена рокля, а отгоре си сложи кадифена туника с цвят на нефрит, пристегната в кръста с тънък колан, украсен с изумруди. Девойката вярваше, че зелените скъпоценни камъни притежават вълшебна сила и я пазят от зли духове и вещици. Нейното моминско въображение бе изпълнено с духове, нимфи и всякакви слуги на дявола.

Облеклото на Адел контрастираше с това на нейната любимка. Тя бе облечена в изискана сива туника върху светла жълта рокля. Елегантно було покриваше косите й. Само младите момичета можеха да си позволят да носят косите си разпуснати. Адел се гордееше с буйните златисти коси на Бриана. Когато ги разресваше, те струяха до глезените й като копринено наметало.

Телохранителят на краля ги посрещна в предната зала, чиито стени бяха украсени с различни видове оръжия още от времето на великия крал Хенри II Плантагенет.

Зад тази зала се намираше залата за аудиенции на краля, която беше с по-малки размери, но бе разкошно обзаведена — подът бе покрит с красиви килими, а стените украсени с изящно изработени гоблени. Виждаха се два големи трона със златна украса, а отстрани бяха наредени по-малки столове с мека тапицерия.