Силата на сянката
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Силата на сянката». Краткое содержание книги:
Докато приятелите и враговете му заговорничат и събират сили, Лорд Дракон изучава текстовете на древни пророчества и се бори да овладее Силата, която е негова. Но всички знаят, че предстои война — война срещу Отстъпниците и всички, които се опълчат срещу Дракона. А затворът, държащ Тъмния, бавно, но неотменно губи силата си. В Последната битка, Ранд ал-Тор знае срещу кого трябва да се възправи.
— Това е първата ви заповед, нали? — Гласът на Ордийт съдържаше намек за подигравка. — Това там може и да е част от Андор на карта, но Кемлин не е изпращал толкова далече на запад събирач на данъци от поколения насам. Дори онези тримата да проговорят, кой ще повярва на едни Калайджии? Ако смятате, че опасността е прекалено голяма, не забравяйте кой подпечатва заповедите ви.
Фарран погледна към Борнхалд и извади меча си наполовина от ножницата. Борнхалд леко поклати глава и Фарран отпусна ръка.
— Ще прекося тази река, почитаеми Ордийт. Ще я прекося, дори следващата вест, която чуя, да е, че самият Гарет Брин ще е тук с кралската гвардия призори.
— Разбира се. — Тонът на Ордийт изведнъж бе станал успокоителен. — Тук ви чака не по-малко слава, отколкото при Тар Валон, уверявам ви. — Тъмните му хлътнали очи блеснаха и се взряха някъде в далечината. — А и в Тар Валон има неща, които искам.
Борнхалд поклати глава. „А аз съм длъжен да си сътруднича с него.“
Джарет Биар дръпна юздите и скочи от седлото до Фарран. Висок като Фарран, Биар беше дълголик мъж с тъмни, дълбоки очи. Изглеждаше така, сякаш всяко грамче тлъстина бе изпарено от тялото му.
— Селото е осигурено, милорд. Люцерин се грижи никой да не може да се измъкне. Те едва не се подмокриха, когато споменах за Мраколюбци. Нямало в селото им такива, твърдят. Но населението на юг от тях били мраколюбска пасмина, така разправят.
— На юг, казваш? — рече бодро Борнхалд. — Ще видим. Прехвърли тристате през реката, Биар. Първо хората на Фарран. Останалите да преминат, след като се прехвърлят Калайджиите. И се погрижете никой от тях повече да не избяга, ясно?
— Ще прочистим Две реки — намеси се Ордийт. Тясното му лице се беше изкривило; устата му се беше запенила. — Ще ги пребием, ще ги съдерем, душичките им ще извадим! Обещах му го! Ще ми падне той сега! Ах, как ще ми падне!
Борнхалд кимна на Биар и Фарран да изпълнят заповедите. „Луд. Лорд-капитан командирът ми е пратил луд човек. Но поне ще намеря своя път към Перин от Две реки. Каквото и да струва, ще отмъстя за своя баща!“
От една оградена с колонада тераса на върха на хълма, върховната лейди Сюрот се взираше към залива Канторин. Обръснатите страни на черепа й оставяха на темето широк кичур черна коса, спускаща се назад по гърба й. Ръцете й лежаха леко положени върху гладката каменна балюстрада, бели като безукорната й рокля със стотици плисета. Чуваше се тихо, ритмично потропване от несъзнателното барабанене на пръстите й с дълги нокти, два от които на всяка ръка бяха лакирани в синьо.
Откъм Аритски океан повяваше лек бриз, носещ в хладината си ясно доловима миризма на сол. Две млади жени, коленичили до стената зад върховната лейди, държаха големи ветрила от бели пера в случай, че бризът утихнеше. Други две жени и четирима мъже допълваха превитите фигури на очакващите заповеди слуги. Бяха босоноги и всички до един бяха облечени в къси роби, за да удовлетворят естетическото чувство на върховната лейди с нежните очертания на телата си и изящните си движения. В момента Сюрот не ги забелязваше повече, отколкото някой би забелязал обкръжаващата го мебелировка.
Забелязваше обаче шестимата гвардейски Бранници на смъртта от двете страни на колонадата, вдървени като статуи, с увенчаните им с черни пискюли копия и покрити с черен лак щитове. Те символизираха нейния триумф и опасността, която я обкръжаваше. Гвардията на Бранниците на смъртта служеше единствено на императрицата и на избраните й представители и гвардейците убиваха или умираха с еднаква ревност, както се наложеше. Имаше поговорка: „По висините пътеките са постлани с ками.“
Дългите й нокти потрепваха по каменната балюстрада. Как остър бе ръбът на бръснача, по който вървеше.
Кораби на Ата-ан Миере, Морския народ, запълваха вътрешното пристанище зад вълнолома. Дори най-големият от тях изглеждаше тесен за дължината си. Такелажът им беше срязан и мачтите и реите им стърчаха наклонени под невъобразими ъгли. Палубите им бяха празни, екипажите — свалени на брега и под стража, като всички останали по тези острови, които владееха умението да плават през открито море. Масивните тъпоноси сеанчански кораби бяха запълнили външното пристанище или хвърлили котва в устието на залива. Един, чиито укрепени с ребра платна се бяха издули от вятъра, придружаваше ято малки рибарски лодки, завръщащи се с улов към островното пристанище. Ако малките съдове се пръснеха, някои от тях можеха и да се измъкнат, но на борда на сеанчанския кораб имаше дамане и демонстрацията на мощта й бе изкоренила всяка подобна мисъл. Овъгленият разнебитен корпус на един кораб на Морския народ бе оставен да лежи в крайбрежната тиня недалече от устието на залива.