Чашата на призраците
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Матилда от Уестминстър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чашата на призраците». Краткое содержание книги:
Спомените я връщат към страшния петък, 13 октомври, когато крал Филип Хубави обявява тамплиерите извън закона. Само за една нощ Матилда, племенница на тамплиер, се превръща в преследвана бездомница без име. Момичето се озовава по чудо в свитата на принцеса Изабела, и заминава с нея за Англия. Но смъртта върви по стъпките на Матилда, единственият й закрилник загива заедно с цялото си семейство от ръка на незнаен убиец.
Отвъд Ламанша, в двора на Едуард II, слаб крал, презиран от благородниците и управляван от своя фаворит, сенките на миналото я преследват. Гибел застига хора от свитата на младата английска кралица. Самата Матилда се спасява на косъм от ръцете на убиеца и тръгва по дирите му. За да оцелее, Матилда трябва да открие какви тайни са свързвали убитите — банкер, абат, писар и един стар придворен.
Призраци се тълпят в изпълнения с блясък и поквара кралски двор, а старите грехове и невинно пролятата кръв викат за отмъщение.
— Не мога да съобщя за пристигането ви — шамбеланът изглеждаше странно изплашен. — Господарката Изабела е в лошо настроение. Не желае да я безпокоят, докато разговаря с Мари.
— Мари? — прошепна мосю Симон. — Коя е Мари — любимата й златна рибка или някоя птичка?
Продължавах да се взирам в безмълвната фигура, неподвижна, сякаш издялана от камък. Шамбеланът зашепна на спътника ми. Мосю Симон стисна ръката ми, после си тръгна забързано. Повече не го видях жив. Малко по-късно той и цялото му домочадие бяха избити, но, нека Бог даде покой на душите им, ще стигна и до това.
В онзи момент стоях, докато усетих студа и почувствах как бедрата и глезените ме заболяха. Прекосих двора, заобикаляйки пейката, и сведох поглед към дребната фигурка. Беше държала ръцете си скрити под наметалото: сега те се показаха навън, с нежни и деликатни пръсти, а главата й се вдигна, отмятайки качулката, и аз видях Изабела за първи път. Имаше лъскава златиста коса, разделена по средата и падаща по раменете й. Имаше живо, по-скоро слабо лице с неземно изражение, с малък нос и огненочервени устни, но странните сини очи, леко скосени като на маврите, бяха наистина прекрасни — наследство, както научих по-късно, от майка й, Жана Наварска. Тя погледна нагоре към мен, като люлееше краката си, обути в сандали с твърди подметки.
— Ти коя си? — тя наклони глава настрани и ме изгледа от глава до пети. — Ти пък коя си? Какво търсиш тук?
— Мадам — заекнах, — мадам, аз съм Матилда дьо Клербон. Наредено ми е да се присъединя към свитата ви като ваша камериерка.
— Ела тук, Матилда — тя се усмихна. Приближих се. Тя рязко отметна крак назад и злобно ме ритна в пищяла. Изскимтях от болка и вдигнах крак, за да се погрижа за глезена си. Тя забеляза гнева ми и стиснатия ми юмрук. Суматохата накара рицарите в ъгъла да застанат нащрек. Чух повишените им гласове и звука от изваждане на меч от ножницата. Лицето на Изабела стана сериозно.
— Не прави нищо — прошепна тя. — Падни на колене.
Тя направи жест с ръце, давайки знак на рицарите да се отдръпнат, после се наведе по-близо: ароматът й — слабо ухание на билки, розова вода и още нещо — погъделичка ноздрите ми. Кожата й беше безупречна и чиста, зъбите — бели, без нито едно петънце; носът не изглеждаше чак толкова малък, а доста остър, докато очите й бяха блестящо сини, толкова ясни и все пак толкова поразителни, а кожата й блестеше като посипана със златен прашец. Тя вдигна ръка, отмятайки няколко косъмчета от челото си, и опипа гърлото си.
— Казват, че имам лебедова шия — промърмори тя. — Един ден ще бъда истинска красавица. Ти какво мислиш, Матилда?
— Мадам — отвърнах, — вие сте по-прекрасна от скъпоценен камък. Всяко изображение на ангел, което съм виждала, може да се сравни с вас.
Тя вдигна крак и притисна петата си към слабините ми.
— Ти непорочна дева ли си?
Бях толкова зашеметена да чуя този въпрос, зададен от толкова млад човек, че в отговор просто зяпнах от почуда.
— Коя си ти в действителност, Матилда? Изплашена си, нали? Защо толкова се боиш от мен? Никой не се страхува от мен. Все още — тя се обърна бързо, сякаш някой седеше до нея, после отново ме погледна. — Мари не те харесва.
— Мадам — запитах настойчиво, — коя е Мари? Не виждам никого.
— Разбира се, че не виждаш — тя се засмя: това не беше момичешки кикот, а дълбок, гърлен смях, сякаш бе наистина развеселена от реакцията ми.
— Ти не можеш да видиш Мари. Никой освен мен не може да я види. Виждам я от години. Тя винаги ме придружава. Тя е моя придворна дама. Тя умря, нали разбираш, преди няколко години, или поне така ми каза — от потната болест12. Сега се връща и ми говори. Сяда на леглото ми, докато шия гоблен или се опитвам да чета часослова, който татко ми даде. Срещала ли си баща ми?
Поклатих глава. Ледът се просмукваше в тялото ми. Осъзнавах колко студен беше станал въздухът. Рицарите не ни обръщаха внимание, както бяха свикнали в подобни случаи. Леко обърнах глава да видя какво правят и получих силна плесница.
12
Разновидност на треската, придружена с обилно потене, превърнала се в епидемия в Англия през XV–XVI в. — Бел.прев.