Сага за Австралия

— Нещо не разбирам! — викна Дик, и той подобно на братовчед си пребледнял като платно. — Живеем на ъгъла на Бел Лейн, а честен кръст, не сме чули нищичко, не сме видели жива душа, не сме надушили нищо!

— Касите не са се подпалили — отвърна със странен глас аптекарят. — Представяш ли си, Дик, не са се подпалили! А би трябвало да лумнат като факла. Намерих сандъка, когато отидох на работа. Отпърво си рекох, че вратата е разбил някой, който е търсел опиати или се е нуждаел от някакво лекарство, но още щом влязох вътре, надуших терпентина. — Сивкавосините му очи, каквито имаха всички Морганови, блеснаха, сякаш озарени от прозрение. — Същинско чудо! — възкликна той.

— Точно така, чудо! Бог се показа милостив, ще пусна хиляда лири стерлинги в кутията за подаяния в „Свети Яков“.

Дори господин Тисълтуейт остана възхитен.

— При толкова пари ми иде да се запретна и да пиша панегирици, братовчеде Джеймс, и да те възпея и в печатно слово. — Той сбърчи чело. — Ала, да ви призная, надушвам нещо гнило в град Бристъл, така да знаете! „Савана Ла Мар“, „Хиберния“ и „Слава“ са собственост все на „Люсли“, а това е американско дружество. Седалището му е точно до теб на Бел Лейн. Дали пък подпалвачът не е объркал вратите? На твое място ще кажа на Люсли. — Памфлетистът се ухили. — А после ще ида право в пожарната на Бристъл и ще си купя дял от нея. А ако решиш да потърсиш по-ново дружество, което да покрие щетите, нанесени на химическите ти препарати, иди да се застраховаш в „Юнивърсъл“.

Сумите му не предизвикаха реакцията, на която Джем беше разчитал. Беше очаквал да го скастрят, задето като курдисан повтаря „братовчеде Джеймс“, вместо това обаче видя пред себе си празен стол и предостатъчно ром на дъното на чашата на аптекаря, за да си допълни своята.

— Мен ако питате — натърти той и се върна бавно на своята маса, — братовчедът Джеймс се вслуша в съвета ми. Не е зле и ти, Дик, да сториш същото. В цялата тая работа пръст имат торите — искат да изпъдят от Бристъл американските пари.

— На теб, Джем, ти се привиждат тори навсякъде — усмихна се Ричард.

— Наистина са си навсякъде и със сигурност там, където се крои нещо подло. — Господин Тисълтуейт се намести на стола и завъртя очи към жените, притиснали се уплашено една до друга. — Я ги прати да си вървят по живо, по здраво, Дик. Остави тук Ричард с един от кавалерийските ми пищови — ето, вземи, Ричард! Аз мога да се браня и с един. Всъщност обаче настоявам за тишина! Музата ме споходи, имам нова тема, за която да пиша.

Никой не му обърна внимание, но когато постоянните клиенти започнаха да се стичат, за да хапнат на обяд, и всички взеха да питат един през друг какво точно се е случило в склада за лекарства на Морган, Ричард реши да се вслуша в съвета на господин Тисълтуейт. Пъхнал в единия джоб на сюртука кавалерийския пищов, а в другия — десетина патрона, той изпрати Ан Морган и двете й щерки — големи грозотии, до китната им къща на Сейнт Джеймс Бартън, Там се настани на стол в антрето, готов да отбива набезите на подпалвачите.