Страхът на мъдреца (Част I)

Непълната луна беше увиснала ниско в небето и ми осигуряваше достатъчно светлина, за да виждам, без самият аз да се забелязвам лесно. Не че това особено ме безпокоеше. Наближаваше полунощ и улиците бяха тихи. Освен това бихте се изненадали, ако знаехте колко рядко хората поглеждат нагоре.

Аури седеше върху един широк тухлен комин и ме чакаше. Носеше роклята, която й бях купил, и лениво люлееше босите си крака, загледана нагоре в звездите. Косата й беше толкова тънка и лека, че образуваше нещо като ореол около главата й, който се появяваше дори и при най-слабия полъх на вятъра.

Внимателно стъпих в средата на една равна част от калаения покрив. Той издаде глух звук под нозете ми като някакъв далечен барабан. Аури спря да люлее краката си и замръзна неподвижно като подплашен заек. Когато ме забеляза, тя се усмихна. Помахах й в отговор.

Аури скочи от комина и се затича към мястото, където стоях, а косата й се вееше след нея като знаме.

— Здравей, Квоте. — Тя отстъпи назад. — Вониш.

Усмихнах се с най-хубавата си усмивка за деня.

— Здравей, Аури — отвърнах аз. — Миришеш като красиво, младо момиче.

— Така е — доволно се съгласи тя.

Направи крачка леко встрани и след това отново напред, пристъпвайки с лекота на босите си стъпала.

— Какво си ми донесъл? — попита тя.

— А ти какво ми донесе? — контрирах я аз.

Аури се ухили.

— Имам ябълка, която мисли, че е круша — отвърна тя и ми я показа, — и зайче, което си мисли, че е котка. А също и маруля, която мисли, че е маруля.

— Значи тази маруля е умна.

— Едва ли — каза тя и леко изсумтя. — Защо нещо, което е умно, би си помислило, че е маруля?

— Дори ако наистина е маруля? — попитах аз.

— Особено тогава — отвърна тя. — Достатъчно лошо е да си маруля. А е направо ужасно да си мислиш, че си маруля. — Тъжно поклати глава и косата й следваше движението й, сякаш цялата е потопена под вода.

— Донесох малко картофи, половин тиква и бутилка бира, която си мисли, че е самун хляб — разгънах вързопчето си аз.

— А тиквата какво си мисли, че е? — попита тя с любопитство и сведе поглед към тиквата.

Държеше ръцете си скръстени зад гърба.

— Тя знае, че е тиква — отговорих аз, — но се преструва на залязващо слънце.

— А картофите?

— Те спят и се опасявам, че са студени.

Аури вдигна поглед към мен и в очите й се четеше нежност.

— Не се страхувай — успокои ме тя, протегна ръка и за миг постави пръсти върху бузата ми, а докосването й беше по-леко от допир на перце. — Аз съм тук. Ти си в безопасност.