Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник

Обичам го, страшно го обичам това хлапе! Той е моето слънчице, северното ми сияние, моето сладкишче, малкият ми принц, опората ми, отдушникът ми… Тананикаше си тези думички, докато се сапунисваше с ароматния сапун от „Окситан“, ухаещ на канела и портокал. Воня на тиня ли? И дума да не става! Воня на тиня! Какъв ужас! Кожата й ухаеше, беше нежна и гладка и тя благодари на Бога, че я е създал висока, слаба, мускулеста. Човек никога не може да се отблагодари на родителите си за безценните подаръци, които е получил по рождение… Благодаря, татко! Благодаря, майко! Никога няма да се осмели да го каже на майка си. Наричаше я „майко“, никога не й говореше за сърцето и за тялото си и сдържано я целуваше само по едната буза. Не по двете. Две целувки щеше да бъде неуместно. Странно бе това разстояние, което винаги бе съществувало между нея и майка й. С времето привикна. Научи се да разпознава нежността зад скованото държане и отпуснатите в скута длани. Долавяше я по внезапната лека кашлица, повдигнатото рамо, искрицата в очите, ръката, която поглажда подгъва на полата. Бе свикнала, но понякога това не й стигаше. Не можеш да се отпуснеш, да кажеш нещо по-грубичко в нейно присъствие, да я потупаш по рамото, да й свиеш джинсите, червилото, машата за къдрене. Един път… беше по времето на мъжа в черно, мъката така я бе притиснала и похлупила, че не знаеше как… как да се освободи от този мъж, от опасността, която представляваше… бе помолила да се види с майка си, беше я прегърнала и майка й се бе оставила, без да помръдне, сякаш държеше в ръце парче дърво. Ръцете й отпуснати по тялото, главата изправена, стараеше се да запази прилично разстояние между себе си и дъщеря си… Изслуша я, без да промълви думичка, но се задейства. Шърли се бе разплакала, когато разбра какво правеше за нея майка й, единствено и само за нея. Едри сълзи, които течаха по бузите й, за всички онези случаи, когато не беше плакала.