Шестима братя

Джейс се приближи внимателно към мен, изучавайки безизразното ми лице.

— Какво се случи? — попита тихо.

Преглътнах с усилие.

— Изглежда напомних на баща ти за някой, който е познавал. Някой, когото е обезглавил.

Очите на Джейс се разшириха и от устата му се отрони давещ се звук. Проклех се мислено, след като си спомних колко близки бяха с Мариана. Как му е била като майка, след като са убили неговата собствена.

— Значи те прободе и те заряза? — попита Джейс, без да изглежда учуден.

Кимнах, кикотейки се неуместно.

— Първо ме завърза. — В потъмнелите му очи проблесна тревога.

— Трябваше да избягаш, когато имаше възможност — каза той.

Не отговорих. Нямах намерение да бягам. Не и сега, след като бях вкусила сълзите и мъката на Дорнан и след като бях гледала как Чад поема последната си глътка въздух. Нямаше да си тръгна, преди да съм приключила с всичко.

Повдигнах чаршафа от бедрото си и видях, че кървенето е намаляло. Джейс се взря в обезобразения ми крак с тъжно смайване.

— Ще взема аптечката — каза и се огледа наоколо. — Хайде да се махаме оттук.

Погледнах към крака си, чудейки се дали ще мога да стъпвам на него, и реших да се изправя и да проверя.

— Мамка му — промърморих под нос, когато коляното ми подаде, а в крайчетата на очите ми се заформиха сълзи.

— Ето — каза Джейс и с едно плавно движение ме повдигна в ръцете си, сякаш щеше да ме пренася през прага като булка.

— Сега наистина е като „Червената сватба“ — казах провлачено, а главата ми се килна напред и се удари в гърдите му.

Джейс просто поклати глава, а ъгълчето на устата му се повдигна в лека усмивка.

— Сякаш си чела „Игра на тронове“ — каза, като ме пренесе през отворената врата и тръгна надолу по пустия коридор.

— Гледала съм сериала — отвърнах, скривайки лицето си в гърдите му. — Това брои ли се?

Влезе през друг вход, може би десет врати по-надолу от стаята на Дорнан, и ме постави на леглото.

— Това твоята стая ли е? — попитах, оглеждайки се наоколо. Залитнах назад върху леглото, замаяна и отпаднала, сякаш бях пияна. Очите ми се притвориха за момент и Джейс ме разтресе грубо.

— Ей, Саманта? — Гласът му този път беше напълно сериозен.

Въпреки че се изискваха огромни усилия, успях да повдигна единия си клепач.

— Уморена съм — отвърнах и затворих отново око.

— Ще те заведа в болницата — каза той и когато го изрече, аз се изправих и се ококорих на секундата.

— Не. Никаква болница. Просто използвай аптечката.

Той поклати глава.

— Мамка му, Саманта, кървиш като за световно! Една лепенка няма да помогне.

Той ме повдигна нагоре и аз поставих ръка върху рамото му.

— Без болници — казах непреклонно. — Само няколко шева с иглата. — Замислих се за момент и продължих: — И бутилка Джак.

— Няма ли да е по-добре, ако промием раната с дезинфекциращите кърпички? — попита колебливо.