Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Тя извади иглата от косата си и я остави да се посипе по раменете й.
След това седяхме мълчаливо може би час. Вече нямаше смях или разговори, само огънят пламтеше и тя беше до мен.
Тя се обърна, за да вижда огъня. Профилът й, изяществото на носа и устните й, бяха красиви за окото. После отново ме погледна и със същия равен глас, без излишни емоции, каза:
— Никога няма да напусна това място. Аз вече умирам.
Смаях се. Малкият шок отпреди бе нищо в сравнение с това.
— Ще преживея тази пролет — продължи тя, — а вероятно и лятото. Но няма да оцелея още една зима. Знам. Болката в белите ми дробове е твърде тежка.
Издадох тих, болезнен звук. Мисля, че се наведох напред и възкликнах:
— Майко!
— Не казвай нищо повече — отвърна тя.
Мисля, че мразеше да я наричат „майко“, но аз не можах да се сдържа.
— Исках само да го поверя на друга душа — каза тя. — Да го чуя на глас. Това напълно ме ужасява. Страхувам се.
Искаше ми се да хвана ръцете й, но знаех, че тя никога не би го позволила. Тя не обичаше да я докосват. Тя никога не прегръщаше никого. И затова се прегърнахме с погледи. Очите ми се изпълниха със сълзи, докато я гледах.
Тя ме потупа по ръката.
— Не мисли много за това — рече тя. — Аз не мисля. Само сегиз-тогиз. Но трябва да бъдеш готов да продължиш да живееш без мен, когато му дойде времето. Може да се окаже по-трудно за теб, отколкото мислиш.
Опитах се да кажа нещо, ала не можех да накарам думите да излязат от гърлото ми.
Тя си тръгна точно както бе дошла, безшумно.
И въпреки, че нищо не каза за дрехите ми, за брадата ми и за това колко ужасно изглеждам, тя изпрати слуги да ми донесат чисти дрехи, бръснач и топла вода и аз мълчаливо се оставих да се погрижат за мен.
3
Почувствах се малко поукрепнал. Спрях да мисля за случката с вълците и се замислих за майка си.
Замислих се за думите „напълно ме ужасява“ и не знаех как да ги разбирам, освен, че звучаха съвсем верни. И аз бих се чувствал по същия начин, ако умирах бавно. В планината с вълците щеше да е по-добре.
Но имаше и нещо повече. Тя винаги бе била мълчаливо нещастна. Тя мразеше инерцията и безнадеждността на живота ни тук, също както и аз. И сега, след осем деца — три оживели и пет мъртви, тя умираше. Това бе краят за нея.
Реших да стана, ако от това тя щеше да се почувства по-добре, но когато се опитах, не можах. Мисълта за това, че тя умира, бе непоносима. Крачех много из стаята си, ядях донесената ми храна, но все още не отивах при нея.
Ала в края на месеца дойдоха посетители, за да ме измъкнат навън.
Майка ми влезе и каза, че трябва да приема търговците от селото, които искали да ме почетат, задето съм убил вълците.
— О, да вървят по дяволите — отвърнах.
— Не, трябва да слезеш долу — настоя тя. — Те ти носят дарове. А сега изпълни своя дълг.
Мразех всичко това.
Когато стигнах в залата, открих там богатите дюкянджии — всички мъже познавах добре и всичките се бяха пременили за случая.
Но сред тях имаше един поразителен младеж, когото не познах веднага.
Той беше може би мой връстник и доста висок и когато погледите ни се срещаха, си спомних кой е той. Никола дьо Ланфан, когото бяха пратили да учи в Париж, най-големият син на манифактуриста.
Сега той бе същинско видение.
Облечен в разкошно палто от брокат в розово и златно, той бе обут в пантофи със златни токове, а по яката му се стелеха пластове от италианска дантела. Само косата му си беше предишната, тъмна и много къдрава, и кой знае защо изглеждаше момчешки, въпреки че беше вързана с изящна копринена панделка.
Всичко това беше парижка мода — от онази, която минаваше възможно най-бързо през местната поща.
А аз го посрещах в оръфана вълна, протрити кожени ботуши и пожълтяла дантела, кърпена седемнайсет пъти.
Поклонихме се взаимно, тъй като той очевидно беше говорителят на селото, и после той освободи от скромния му калъф от черен шевиот великолепно наметало от червено кадифе, подплатено с кожи. Разкошно нещо. Очите му със сигурност блестяха, когато ме погледна. Можеше да си помислите, че гледа суверен.
— Мосю, умоляваме ви да приемете това — каза той много искрено. — Най-фините кожи от вълците бяха използвани за подплатата, и решихме, че добре ще ви дойде за зимата това подплатено с кожи наметало, когато излизате на лов.