Бърз е моят револвер

Обикновено те не излизат на улицата преди полунощ, но ако бързате, ви отвеждат до публичния дом, а полагаемото си взимат по-късно. Имат жълти лица и очи, които шарят нервно наоколо. Дрънкат дребни монети в джобовете или въртят връзка ключове и цедят думите през зъби.

Точно такъв бе и Коби Бенет. Открих го в една долнопробна кръчма до Кенъл Стрийт. Водеше сериозен разговор с двама хлапаци, които нямаха повече от седемнайсет години. Имаха вид на гимназисти, които за пръв път са излезли, за да похарчат парите на татковците си. Не ги дочаках да довършат. Хлапаците пребледняха, когато ги разбутах, и тихичко се отдалечиха.

— Здрасти, Коби.

Сводникът приличаше по-скоро на натикана в миша дупка невестулка, отколкото на мъж.

— Какво искаш?

— Не това, което продаваш. Между другото, с какво търгуваш напоследък?

— Опитай се да разбереш, свинска муцуно.

Аз изсумтях, хванах с пръсти парченце кожа на бедрото му и го завъртях. Когато лицето му стана сиво, а в ъгълчетата на устата му се появи слюнка, разтворих пръстите си и му поръчах пиене.

— По дяволите, за какво беше това! — изпъшка той, а присвитите му, почти затворени очи ме изгаряха с омраза. Той разтърка крака си и потрепери от болка. — Ами че ти знаеш с какво се занимавам.

— За посредник ли работиш?

— Не, за себе си.

— Коя беше Рижата, дето я убиха миналата нощ, Коби?

Този път очите му се ококориха. Той облиза бавно устните си. Явно бе уплашен. Сви се, сякаш се мъчеше да стане невидим. Може би щеше да си изпати, ако го видеха с мен.

— Във вестниците пишат, че някаква кола я прегазила. Това ли наричаш убийство?

— Не съм споменавал, че е прегазена. Казвам, че е била убита.

— И какво общо имам аз с това?