Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
Халифа остави фигурката и взе друг предмет. „Фрагмент от глазирана подова плочка, Амарна (Акхетатон), Северен дворец. Рисунка на папирусова тръстика в зелено, жълто и синьо. XVIII династия, управлението на Ехнатон (ок. 1353–1335 г. пр.Хр.). Намерен на 12.11.1963 г.“ Макар и счупено, парчето беше прекрасно, цветовете бяха богати и живи, изрисуваната папирусова тръстика беше леко приведена, сякаш подухвана от тих ветрец. И май находката отново беше изкопана от самия Янсен. Халифа я повъртя в ръце, поклати глава, остави я на мястото й и се зае да изследва подземието.
Колекцията беше изключителна, главозамайваща, резултат, ако се съдеше по придружаващите етикети, на петдесет години тайни — и незаконни — разкопки. Някои предмети — малък фаянсов хипопотам; красиво изрисуван остракон с Тиванската троица Амон, Мут и Хонсу — бяха извънредно ценни. Повечето обаче бяха или повредени, или толкова често срещани, че не струваха практически нищо. Водещият принцип явно беше натрупването не толкова на редки или красиви предмети, колкото простото удоволствие от изкопаването им, от възстановяването и подреждането на миниатюрни отломки от миналото. Халифа си помисли, че това е колекцията, която сам би желал да притежава. Колекция на любител на историята. На археолог.
В ъгъла в дъното откри малка и здрава желязна каса с диск и лост. Опита се да завърти лоста, но вратата по никакъв начин не пожела да се отвори и след около минута той се отказа и продължи да оглежда мазето.
По някое време си погледна часовника.
— По дяволите!
Беше обещал на жена си Зейнаб да се прибере до девет, за да прочете на децата приказка, а вече минаваше десет. Наруга се наум, хвърли последен поглед наоколо, пое обратно към стълбите и посегна да изключи осветлението. При това движение забеляза, че вратата, която се отваряше навътре, се беше затворила наполовина и се виждаше гърбът й. Там на една кука бе закачена широкопола зелена филцова шапка, от чиято периферия висяха дълги пера. Халифа се спря, след което бавно, сякаш неохотно изкачи стълбите, взе шапката и я огледа.
— Като птица на главата — измърмори с внезапно предрезгавял глас, сякаш нещо му беше заседнало в гърлото. — Интересна птичка.
Той продължи да се взира в шапката, след което внезапно удари гневно с юмрук вратата и я затвори.
— По дяволите — изсъска. — Трябва да е съвпадение! Трябва!
Йерусалим
Старият Йерусалим, този главозамайващ лабиринт от улици и площади, гробници и свещени места, сергии за подправки и магазини за сувенири, нощем е смълчан и пуст като град на призраци. Забързаните тълпи, които денем задръстват улиците му — особено тези в мюсюлманския квартал, където човек не може да се размине от купувачи, продавачи на плодове и щъкащи насам-натам деца, — бързо се оттичат след залез-слънце и оставят само потискащата гледка на затворени с кепенци витрини, улици тъмни и отекващи, като каменни вени, от които е източена всичката кръв. Малцината минувачи изглеждат мрачни, озъртат се нервно, крачат по-бързо и по-целенасочено отколкото денем, сякаш уплашени от призрачната пустота на квартала и от отровнооранжевата светлина на уличните лампи.
Беше почти три сутринта, когато Барух Хар Цион и двамата му спътници минаха през Яфската порта и поеха през този сумрачен свят в най-безлюдния час на нощта, когато дори бездомните котки са се скрили и острият звън на всеки час на градските църкви ти се струва заглушен от всеобхватната тишина. Хар Цион — нисък набит мъж, висок почти толкова, колкото и широк, с посивяваща коса, брада и квадратна челюст — държеше в облечените си в ръкавици ръце автомат „Узи“ и кожен сак. Спътниците му също бяха въоръжени с узита, единият слаб и бял като мляко, ресни на талит катан висяха изпод якето му, а другият висок и загорял, с остригана почти до кожата коса и як врат с изпъкващи сухожилия. И тримата носеха на главите си черни ярмулки.
— Ами камерите? — попита бледият и кимна в посока на наблюдателните монитори, монтирани на равни интервали по улицата.
— Забрави ги — отвърна Хар Цион и пренебрежително махна с ръка със сковано движение, сякаш стигащият почти до брадата му пуловер му беше малък. — Имам приятели в контролния център „Давид“. Ще изтрият записа.