Мис Безсърдечна

— Кой е той? — попита най-накрая тя.

— Училищният психолог — обади се Изабел с тона на всезнайка. — Много е мил. Кейт се срещна с него, докато се запознаваше с училището. Той настоява учениците да го наричат Дейв.

Хана потисна желанието си да изсумти. Какво, да не би прилежната Кейт да се е подмазала на целия училищен персонал?

— Д-р Аткинсън те е наблюдавал в училище — продължи баща й. — Той е много загрижен за теб, Хана. Смята, че в резултат на смъртта на Алисън и катастрофата, си развила посттравматично стресово разстройство.

Хана изпи остатъка от кафето в чашата си.

— От това не се ли разболяват войниците?

Господин Мерин завъртя платинения пръстен, който носеше на дясната си ръка. Беше подарък от Изабел и след като се оженеха, той щеше да го прехвърли на лявата си ръка. Гадост.

— Очевидно може да се случи на всеки, който е преживял нещо наистина ужасно — обясни той. — Обикновено хората се обливат в студена пот, получават сърцебиене, такива неща. Освен това преживяват случилото се многократно.

Хана проследи с поглед шарките по кухненската маса. Добре де, тя беше изпитала подобни симптоми, обикновено преживяваше момента, в който Мона я беше блъснала с джипа си. Но пък нали всеки би откачил, ако нещо такова му се случи.

— Чувствам се страхотно — изчурулика тя.

— Първоначално въобще не обърнах внимание на писмото — продължи господин Мерин, игнорирайки думите й, — но вчера поговорих с болничния психиатър, след като те изписаха. Потта и сърцебиенето не са единствените симптоми на посттравматичния стрес. Той може да се прояви по много други начини. Като например проблеми в храненето.

— Нямам проблеми с храненето — сопна му се ужасената Хана. — Нали ме виждате, че си хапвам!

Изабел се прокашля и погледна към Кейт. Тя нави кичур от кестенявата си коса на показалеца си.

— Само че, Хана… — Кейт вдигна към нея огромните си сини очи. — Нали ми каза, че имаш.

Ченето на Хана увисна от изненада.

— Казала си им? — Няколко седмици по-рано, в момент на безразсъдство, Хана беше признала на Кейт, че е имала проблем с повръщането на храната.

— Мислех, че е за твое добро — прошепна Кейт. — Кълна се.

— Психиатърът подчерта, че лъжите също са симптом — продължи господин Мерин. — Първо казваш на всички, че си видяла тялото на Иън Томас в гората, а сега с приятелките ти твърдите, че сте видели Алисън. Това ме наведе на мисълта за всички лъжи, които си казвала на нас — как миналата есен се измъкна от вечерята, за да отидеш на онзи бал в училище, как си откраднала перкосепта от клиниката, кражбите от „Тифани“, катастрофата с колата на приятеля ти, дори когато разказа на целия клас, че Кейт има… — Той млъкна; очевидно не желаеше да произнася на глас думата херпес. — Д-р Аткинсън смята, че може би е най-добре да си вземеш няколко седмици почивка от цялата тази лудост да отидеш някъде, където ще си починеш и ще се съсредоточиш върху проблемите си.