Исус е влюбен в мен

Джовани ме настани на една маса с изглед към езерото. Тъкмо седнах и Йешуа се появи. Беше облечен с абсолютно същите дрехи, с които работеше, но за мое учудване те изобщо не изглеждаха опърпани.

— Добър вечер, Мари — поздрави ме той, при което се усмихна. Имаше наистина невероятна усмивка. Дали не избелваше зъбите си?

— Добър вечер, Йешуа — отвърнах на поздрава аз, а той седна до мен. Очаквах да поведе нещо като разговор. Но той не каза нищо, просто изглеждаше доволен от това, да си гледа към езерото и да се наслаждава на слънчевите лъчи по лицето си. Значи трябваше аз да се опитам да сложа началото на разговора.

— От колко време си в Маленте?

— Вчера пристигнах.

Странно.

— И веднага получи поръчка да оправиш нашия покрив? — попитах объркано.

— Гавраил знаеше, че баща ти има нужда от дърводелец.

— Гавраил? Пастор Гавраил?

— В момента съм се настанил в неговата пристройка за гости.

О, Боже, дано Гавраил да не му е разказал каква откачалка съм.

— Отдавна ли познаваш Гавраил? — попитах, за да разбера дали пастор Гавраил го е информирал за вчерашната ми изцепка в църквата. — Имам предвид, познавате ли се дотам, че да сте си приказвали?

Йешуа отвърна:

— Гавраил познаваше майка ми. Навремето той й съобщил, че ще се родя.

Това беше изключително объркващо. Да не би Гавраил да е държал в ръцете си теста за бременност на майката на Йешуа? И ако е така, защо? Той не е бил гинеколог. Още по-малко пък в Палестина. Да не би Гавраил да е имал нещо с майка му?

Но всички тези въпроси бяха твърде недискретни, за да бъдат обсъждани на първа среща, даже и на седемнайсета. Ето защо попитах съвсем друго:

— А кога напусна Палестина?

— Преди близо две хиляди години.

При този отговор Йешуа не се усмихна. Или имаше най-изкривеното чувство за хумор на света, или наистина взимаше уроци по летене.

— И къде си живял през тези две хиляди години? — опитах се да вляза в тона на шегата му, без да съм сто процента сигурна, че той наистина се шегува.

— На небето — отвърна той без грам ирония.

— Не говориш сериозно.

— Напротив, съвсем сериозен съм — отговори той.

А аз си помислих: „По дяволите, значи са уроци по летене.“

Опитах се да се успокоя. Разбира се, че Йешуа си беше съвсем нормален тип, който от известно време живее в Германия, иначе нямаше да владее така добре езика. Само дето имаше малко странно чувство за хумор, може би остроумието му просто се „губеше в превода“.

Зачакахме да ни донесат менютата, мълчахме и продължавахме да гледаме езерото. Йешуа не понечи да наруши мълчанието. Аз също. За забавление и дума не можеше да става.

Но какво очаквах аз? Как можехме да сме на една и съща вълна? Бяхме твърде различни. Той беше набожен. Аз депресирана.

Идеята да излезем беше откачена. Замислих се дали просто да не стана и да си тръгна, да му кажа, че просто е станало недоразумение. Още не беше късно да си отида вкъщи, да се сгуша под завивките и да се измъчвам с въпроса как да направя така, че отново да живея щастливо, без да прибягвам до медикаментозно психолечение.