Синдер
- Автор: Мейер Марисса
- Серия: Лунни хроники #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0962-6
- Переводчик: Кристина Георгиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Синдер». Краткое содержание книги:
Синдер е киборг с тайнствено минало. Когато доведената й сестра се разболява от смъртоносна болест, мащехата й обвинява нея. А нещата стават още по-сложни, защото красивия принц Каи, кани именно нея на императорския бал. Принудена да избира между дълга и свободата, лоялността и предателството, Синдер се оказва в епицентъра на интергалактическа битка, в която, за да защити хората, на които държи, ще трябва да се изправи очи в очи с миналото си.
— Вие ли сте жертвата на летумозиса? — с безизразен глас попита единият, в ръцете му идентификационен скенер.
Синдер скри китката си.
— Не. Сестра ми, Лин Пеони. Тя–тя се намира натам, вляво.
Мед-дроидите с носилката се отдалечиха по пътеката.
— Имали ли сте пряк контакт с жертвата през последните дванайсет часа? — попита останалият андроид.
Синдер отвори уста, поколеба се. Коремът й се сви от страх и вина.
Можеше да излъже. Още нямаше доказателства, че е прихванала болестта, но отведат ли я в изолатора, нямаше надежда за нея.
Прибереше ли се у дома, щеше да зарази всички. Адри. Пърл. Децата, които тичаха и надаваха пронизителни викове по коридорите.
Едва чуто изрече:
— Да.
— Появиха ли се симптоми?
— Н-не. Не знам. Чувствам се замаяна, но не… — тя се умълча.
Мед-дроидът я приближи, колелата му хрускаха по мръсната земя. Олюлявайки се, Синдер се отдръпна от него, но той не каза нищо, само приближи още, докато краката й не се опряха в една прогнила щайга. В щипците на едната си ръка андроидът държеше идентификационния скенер и тогава от тялото му се появи трета, но вместо щипци, там имаше спринцовка.
Синдер се разтресе, но не оказа съпротива, когато той хвана дясната й китка и заби иглата. Потръпна, докато наблюдаваше тъмната течност, почти черна на жълтата светлина на андроида, да пълни спринцовката. От игли не се боеше и все пак светът започна да й се върти. Андроидът изтегли иглата точно когато тя се стовари в щайгата зад нея.
— Какво правите? — прошепна тя.
— Ще сканирам кръвта за вируса на летумозис.
Синдер чу как вътре в андроида се задвижи мотор, а слабо звънтене известяваше всяка фаза. Светлината на андроида потъмня, тъй като мощността му беше пренасочена.
Тя задържа дъха си, докато контролният й панел не се намеси и не застави дробовете й да се свият.
— Идентификация — андроидът й поднесе скенера. Червена светлинна мина по китката й и скенерът изпиука. Андроидът го прибра в кухината на тялото си.
Почуди се колко ли време щяха да отнемат пробите и да заключат, че е преносител, потвърждавайки вината й. За всичко.
Шумът от приближаващи се колела се чу по пътя. Синдер извърна глава и видя двамата андроиди да се появяват с Пеони на носилката. Тя беше седнала, обвила с ръце коленете си. Подутите й очи диво се мятаха навред из бунището, сякаш търсеха път за бягство. Като че ли се беше озовала в някакъв кошмар.
Но не се опита да избяга. Никой никога не се и опитваше.
Очите им се срещнаха. Синдер отвори уста, но оттам не излезе нищо. Опита се да помоли за прошка с поглед. Слаба усмивка докосна устните на Пеони. Тя вдигна ръка и помаха само с пръсти.
Синдер помаха в отговор със съзнанието, че това трябваше да е тя.
Вече веднъж беше оцеляла. Нея трябваше да отнесат. Тя трябваше да умре. Тя.
Идваше и нейният ред.
Опита да говори, да каже на Пеони, че ще бъде точно зад нея. Няма да остане сама. Но в този миг андроидът изпиука.
— Резултатите са готови. Няма наличие на вируса на летумозис. Приканваме ви да се отдалечите на петнайсет метра от пациента.
Синдер примигна. Изпита едновременно ужас и облекчение.
Беше здрава. Нямаше да умре.
Нямаше да последва Пеони.
— Чрез съобщения ще ви информираме, когато Лин Пеони навлезе в следващите фази на болестта. Благодарим ви за съдействието.
Синдер загърна тялото си с ръце, без да откъсва очи от Пеони, докато я отвеждаха на носилката, където тя си легна и се сви като малко дете.
Глава шеста
Синдер се прокрадваше в топлата нощ, а ботушите й тежко се влачеха по цимента, сякаш и двата й крака бяха от стомана. Пустият мрак беше рефрен от сподавени звуци в главата й: песъчливото скриптене на гумите на Ико, прашенето на уличните лампи над тях, несекващото бучене на магнитния супер проводник под улицата. При всяка крачка гаечният ключ в прасеца й подрънкваше. Но всичко това бледнееше на фона на видеолентата, която се въртеше в ума й.
Случваше се интерфейсът й да запише някое емоционално събитие и после отново и отново го повтаряше. Нещо като déjà vu или като последните думи в някой разговор, които остават във въздуха дълго, след като тишината се е възцарила. Обикновено съумяваше да спре спомена, преди да я докара до лудост, но тази вечер нямаше сили.