Знойни сънища
- Автор: Сюзън Елизабет Филипс
- Серия: Чикаго старс #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Велчев
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Знойни сънища». Краткое содержание книги:
Водопроводните тръби бяха стари и плесенясали, но все още годни за използване. Тя реши първо да свърши с най-неприятната част и започна да почиства кабините, стържейки вече хванали кора мръсотии, за чийто произход дори не й се и помисляше. След малко чу зад себе си приближаването на нечии крака, обути в маратонки.
— Какъв ужас!
— Ти го казваш.
— Спомням си, когато бяхме богати.
— Ти беше само на две годинки. Не би могъл да си спомняш.
— Аха. По стените на моята стая имаше нарисувани влакчета.
Рейчъл бе поставяла сама синьо-белите тапети на ивици, с нарисувани по тях цветни влакчета. Детската и нейната спалня бяха единствените стаи в онази ужасна къща, които бе имала възможността да обзаведе по собствен избор, и тя бе посветила голяма част от времето си на това.
— Аз ще изляза навън — промърмори Едуард.
— Напълно те разбирам.
— Той още не ме е видял.
— Много си ловък, приятелче.
Той се изхили доволно, провря глава навън, за да се увери, че Задника не се вижда наоколо и изчезна.
Рейчъл се усмихна и отново се захвана за работа.
Много отдавна не беше чувала сина си да се смее. Явно му харесваше тази игра на криеница, а и това, че стоеше на чист въздух, бе много добре за него.
До един часа бе изчистила всичките шест кабинки, като междувременно бе проверявала къде е Едуард поне десетина пъти. Беше толкова изморена, че й се виеше свят. Точно зад себе си чу един груб глас.
— Няма да имам никаква полза от теб, ако пак припаднеш. Почини си.
Тя инстинктивно се стегна и се обърна, за да види силуета на Бонър, очертан на входната врата.
— Ще си почина, когато се изморя. Но това още не се е случило.
— Добре, добре. В снекбара има един сандвич и малко пържени картофи за теб. Ако държиш на здравето си, най-добре ги изяж — той се обърна и след малко се чу звукът от ботушите му, изкачващи металните стъпала, които водеха към прожекционната кабина над снекбара.
Тя нетърпеливо изми ръцете си и се отправи към снекбара, където върху барплота бе поставен един плик на „Макдоналдс“. В продължение на няколко мига стоя неподвижно, наслаждавайки се на така познатия аромат, който се носеше от него. Беше работила от шест часа сутринта на празен стомах и наистина трябваше да хапне нещо, но не и това. Беше прекалено ценно.
Оглеждайки се предпазливо за Бонър, тя понесе безценния си товар към скривалището на детската площадка, където я чакаше Едуард.
— Изненада, момчето ми. Днес имаш щастлив ден.
— Макдоналдс!
— Само най-доброто.
Тя се засмя, когато видя как Едуард разкъсва торбичката и се нахвърля върху хамбургера. Докато той ядеше, тя си намаза много тънък слой фъстъчено масло от скритите им запаси върху една филия хляб, сгъна я на две и я приближи към устата си. Беше й много съвестно, че трябва да вземе част от скромните им запаси за себе си. Вече се чувстваше виновна пред детето си по толкова много причини, а яденето от неговата храна я караше да изпитва още по-голяма вина. За щастие не й бе необходимо кой знае колко, за да може да поддържа енергията в себе си.
— Искаш ли малко пържени картофи?
Устата й се напълни със слюнка.
— Не, благодаря. Пържената храна не е здравословна за жена на моята възраст — тя отхапа още един залък от своя сандвич и мислено си обеща, че когато намери петте милиона на Дуейн, никога повече няма да яде фъстъчено масло.
След два часа вече бе приключила с почистването на дамската тоалетна и беше започнала да стърже боята от очуканите метални врати на кабините, когато чу гневен вик.
— Рейчъл!
Какво ли пък бе направила сега? Пред очите й се замержеляха звездички, когато се наведе прекалено рязко, за да остави шпатулата на пода. Вместо да й минава, отпадналостта й ставаше все по-голяма.
— Рейчъл! Ела веднага тук!
Тя се отправи към външната врата. В първия момент слънцето я заслепи, но когато очите й привикнаха с ярката светлина, тя издаде приглушен вик.
Едуард бе провиснал в ръката на Бонър, който го бе хванал за старата му оранжева тениска. Прашните му черни маратонки се поклащаха безпомощно във въздуха, а ризата му се беше събрала под мишниците, откривайки малкото му хилаво тяло и синята мрежа от вени, които прозираха през тънката кожа. Хорс лежеше на земята, точно под краката му.