Невъзможен копнеж
- Автор: Цветков Владислав
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Самиздат
- Жанр: Космическая фантастика
Электронная книга - «Невъзможен копнеж». Краткое содержание книги:
Светът на младия мъж се преобръща с краката на горе, когато Едуард — бивш астронавт — му разказва абсурдната история за отвличания от извънземни, тайни организации и… невъзможния копнеж на нов вид да продължи съществуването си с помощта на хората.
— Има си определени стъпки, които водят до леглото. — Що за глупости говоря? — Не съм си поръчал компаньонка, за да е толкова лесно всичко.
— Имаш предвид т.нр. „жрици на любовта“? Не ме сравнявай тях, човеко.
— Не исках да кажа това… Обстоятелствата ме наведоха към тези думи. Учудващо е, че си запозната! — все още гледах настрани и не смеех да се обърна към нея, а толкова много исках!
— Контактът между велс и вийнс доставя удоволствие, но за нас е по-важен плодът. Кажи ми какви са тези стъпки, за които спомена?
— Не е като да мога да ти ги обясня. Най-вероятно няма да ме разбереш.
— Използваме 63% от капацитета на мозъка си. Защо мислиш, че няма да мога да разбера нещо изречено от същество, което използва едва от 10% до 15%? — Лесно разваляш всичко, а?
— Не е до това, колко си умен. Просто тези твои действия, са като на лека жена. Когато държим наистина на някой, използваме конкретна дума, за да го опишем. Често се случва хората да не я изричат искрено, но аз не бих го направил. — Ама, че неосъзнат светец съм.
— Обич? Наясно сме с думичката и значението зад нея, но при нас нещата не са толкова сложни. В момента, в който ти се превърна в моя велс, аз съм длъжна да те обичам.
— Как така си длъжна?
— Избрах те. Дадох ти кръвта си. Изписах името си върху теб. Зад всичко това седи любов, която не се изразява по вашия начин, но все пак е някаква нейна интерпретация.
— Всички ли мислите по този начин? Без първоначални чувства? Избирате си някого и после сте длъжни да го обичате?
— Може би ще разберем напълно вашата любов след време.
— Това ли е, което искаш? Да бъдем заедно, въпреки че в същото време нямаш никакви чувства към мен?
— Това са чувства, които сме забравили отдавна. Но с вас може и да си ги върнем.
— Сякаш говориш за любовта като вид задача за изпълнение. Иронично е.
Знаех, че ѝ е трудно да изрази нещо по-различно от студенина, но исках да ѝ пука за мен. Да не ме приема за мисия.
— Луна.
— Какво има?
— Мога ли да се разходя из кораба? Нямах шанс да го разгледам. Искам да остана малко насаме с мислите си.
— Можеш да правиш, каквото си поискаш. В момента половината от нас са в дванадесетчасов сън.
— Доста спите за напреднал вид. Хубаво е да научавам нещо повече за вас.
Станах от леглото, с ръка на очите, и тайничко разтварях пръсти, за да зърна с периферието голото ѝ тяло. Но все още бях далеч от това, да се нарека перверзник.
Лутах се от коридор на коридор, а навсякъде се открояваха подобни сребристи врати като тази, от която излязох. Сякаш се намирах в хотел. Във всеки коридор, който вероятно беше около двадесетина метра, имаше по един вход към апартамент. Най-вероятно тук живееха такива като Луна, с висок ранг.
След недълго ходене мярнах асансьор. Влязох в него и ме удари голямата загадка. Как сега да го накарам да се задвижи? Гледах за бутони, което всъщност беше тъпо, но не знаех какво друго да правя. Имитирах, вече познатите движения, но не се получаваше.
Сетих се за съня. Как успях да се съсредоточа върху гривната и да прочета надписа върху ѝ. Затворих очи и протегнах ръката си на мястото, на което Луна го правеше преди. Опитах се да се концентрирам върху това да изкарам холограмното изображение. Нищо не се случи. Кипна ми. Седях като идиот със затворени очи и протегната ръка в асансьор, който дори не знаех как да задействам. От гняв размахах ръката си, сякаш удрях шамар на някого, и… холограмното изображение се появи. Изненадах се и се почувствах по-добре.
Успокоих се. Пред мен се появи списък с куп места, до които можех да се предвижа. Все едно си ръчках в айфона… който ще трябва да си поискам от Луна.
Разглеждайки „туристическия списък“, един надпис ми направи голямо впечатление: „Природа“. Предположих, че там най-вероятно отглеждаха онези странни цветя, които видях в апартамента. Така и така нямаше къде толкова да ида, защо не и там? Асансьорът образува защитната синя капсула и потегли нагоре. Спрях на празен стъклен етаж, а недалеч от мен в същия момент пристигна друга кабина. Вероятно трябваше да се прекача… е, сторих го.
Спирайки за последно, разбрах, че това е мястото.
Наоколо ме заобикаляха всякакви цветя, дървета, храсти, и всичко това в изумителни цветове. Все едно зелено-червен далтонист бояджия бе цапал с четка, където свари.
Навлязох в растителния свят и тръгнах по пътечката, вградена из джунглата. Малки насекоми, приличащи на мухи, но с по-големи крилца, прелитаха покрай мен.
Растенията бяха абсолютно неземни. Нито красиви, нито грозни. Най-правилната дума беше „странни“. Спрях се пред едно, на пръв поглед, дърво. Приличаше ми на японска вишна, същите цветчета, но по-едри и гъсти. Покрай дървото растяха малки цветя, с розово-бели листа, които сякаш бяха замразени. Откъснах едно от тях, понеже ми стана любопитно. Разглеждах го, а листата му започнаха да разтапят в ръцете ми.