Бьорнстад
- Автор: Бакман Фредрик
- Серия: Бьорнстад #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- ISBN: 978-954-28-2336-0
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бьорнстад». Краткое содержание книги:
Сюне поглежда за последно към тавана на залата. Поглежда знамената и екипите, които висят там – спомени от мъже, които скоро никой няма да помни. До тях има захабен банер с някогашния девиз на клуба: „Култура, ценности, принадлежност“. Сюне бе там, когато го окачиха, но вече не е сигурен какво означава. Понякога се чуди дали изобщо някога е знаел.
„Култура“ е странна дума, когато се говори за спорт. Всички я използват, но никой не може да обясни значението ѝ. Клубовете обичат да разправят как градят култура, но в крайна сметка всички се интересуват от едно: култура на победата. Естествено, Сюне знае, че така е навсякъде по света, но в една малка общност като тяхната може би си личи повече. Обичаме победителите, макар че те рядко са лесни за харесване. Почти винаги са вманиачени, егоистични и безскрупулни. Това няма значение. Прощаваме им. Обичаме ги, когато печелят.
С пукащ гръб и вдървено сърце старият мъж се изправя и отива в офиса си. Затваря вратата след себе си. Личните му вещи вече са събрани в малка кутия, пъхната под бюрото. Няма да прави сцена, когато го уволнят; няма да говори с медиите, просто ще изчезне. Така е възпитан и така е възпитавал другите. Клубът е на първо място. Винаги клубът е на първо място.
В действителност никой не може да разбере как тези двамата са станали най-добри приятели, но всички отдавна са се отказали от опитите да ги разделят. Бени звъни на вратата на вилата, която е по-голяма от половината квартал, където живее той самият.
Майката на Кевин отваря, допряла мобилен телефон до ухото си. Усмихва се приятелски, но стресирано. Таткото циркулира по-навътре в къщата, водейки някакъв свой си шумен разговор. По стената в антрето висят семейни снимки. Бени е виждал тримата членове на семейство Ердал събрани заедно единствено между рамките на тези снимки. В реалността обаче като че ли винаги един от тях е в кухнята, друг – в офиса, а Кевин е на двора. Туп-туп-туп-туп-туп. Затваря се врата и се чува извинение по телефона. „Да, съжалявам, това е синът ми. Хокеистът, да, точно така.“
В тази къща никой не повишава глас, нито го понижава, цялата комуникация е с ампутирани чувства. Кевин е едновременно най-разглезеният и най-малко разглезеният младеж, който Бени е срещал. Хладилникът му е пълен с кутии с храна, строго съобразена с хранителния план на клуба, приготвяна от фирма за кетъринг и доставяна на всеки три дни. Кухнята във вилата струва три пъти повече от цялата къща на Бени и майка му, но никой не готви храна в нея. Стаята на Кевин си има всичко, за което едно седемнайсетгодишно момче може да си мечтае, включително това, че откакто той стана на три, в нея не са влизали други възрастни освен чистачката. Никой в Бьорнстад не е влагал повече пари в тренировките на сина си, никой не е спонсорирал клуба с по-големи суми от компанията на баща му, и въпреки това Бени не е виждал родителите на Кевин на трибуната повече пъти, отколкото би могъл да преброи на пръстите на едната си ръка, ако преди това е заклещил два от тях в някой струг. Бени е повдигал въпроса само веднъж. Тогава Кевин отвърна, че родителите му „не се интересуват от хокей“. Бени го попита от какво се интересуват в такъв случай, а Кевин каза „от успех“. Тогава бяха на десет.
Веднъж, след като изкара най-високия резултат в класа на изпита по история, Кевин се прибра и разказа на техните, че е получил 49 точки от общо 50, а баща му попита безизразно: „Кой въпрос обърка?“. В семейство Ердал перфектното не беше цел, беше норма.
Домът им е бял и правоъгълен като рекламен каталог за нивелири. Докато никой не гледа, Бени бутва безшумно рафта за обувки малко встрани и помества две от снимките на стената, така че да застанат леко накриво. После минава по килима във всекидневната и с единия си палец съвсем набързо разбърква косъмчетата. Щом стига до вратата на верандата, вижда в отражението майката на Кевин, която снове наоколо и механично намества всичко, без да пропусне и дума от телефонния си разговор.
Бени излиза на двора, взима стола си, сяда до Кевин, затваря очи и се заслушва в блъскането.
Кевин спира. Яката на екипа му е потъмняла от пот.
– Притеснен ли си?
Бени не отваря очи.
– Кев, спомняш ли си първия път, когато дойде с мен в гората? Никога преди не беше ходил на лов, държеше пушката така, все едно се страхуваше, че ще те ухапе.
Кевин вдишва толкова дълбоко, че половината от въздуха най-вероятно излиза навън през друго отверстие.