Звярът

— Добре ли си? — попита тя.

Разнесе се звук от пускане на вода, макар че Бити не беше използвала тоалетната.

Мери се съсредоточи върху отражението си. Да. Изглеждаше точно толкова ужасно, колкото се чувстваше. Незнайно как, през последните трийсет минути очните й ябълки бяха хлътнали и под тях се бяха появили тъмни сенки; кожата й беше бледа като плочките под краката й.

Незнайно как? Глупости. Знаеше точно как.

Аз я убих!

Мери затвори очи и опита да се успокои. Когато отново ги отвори, се помъчи да си спомни какво правеше. А, да. Върху близката полица имаше купчинка хартиени кърпи и докато отиваше да си откъсне една, покапвайки вода върху останалите, тя си помисли колко странно бе, че Хавърс, който поддържаше клиниката си толкова грижливо, бе допуснал подобен безпорядък. А… ясно защо. Диспенсерът на стената край вратата беше счупен, долната му част се полюшваше.

Също като мен, помиеш си Мери. Заредена с образование и нужния опит, за да помага на хората, ала не си вършеше работата както трябва.

Аз я убих!

— Бити? — Когато от гърлото й се откъсна само грак, Мери се прокашля. — Бити?

Избърса си ръцете и се обърна към кабинките.

— Бити, ако не излезеш, влизам при теб.

Момиченцето отвори вратата и по някаква причина Мери знаеше, че никога няма да забрави гледката на малката ръчичка, вкопчена в бравата с всичка сила, отказваща да я пусне, докато то прекрачваше прага.

Беше плакало там вътре. Самичко. И сега, когато трябваше да покаже личицето си, отчаяно се опитваше да направи същото, което и Мери.

Понякога единственото, което ти остава, бе да успееш да се овладееш; достойнството — единствената ти утеха; илюзията, че „всичко е наред“ — единственият източник на облекчение.

— Нека аз… — Гласът на Мери пресекна. Тя взе нова хартиена кърпа и я намокри в умивалника. — Това ще помогне.

Приближи се бавно до момиченцето и поднесе хладната, мека кърпа към зачервеното му личице, притискайки я към пламналата кожа. Докато го правеше, в мислите си се извиняваше на порасналата Бити, такава, каквато се надяваше да бъде: Съжалявам, че те накарах да го сториш. Не, ти не я уби. Ще ми се да те бях оставила да го направиш така, както ти искаш. Съжалявам. Не, ти не я уби. Съжалявам.

Толкова съжалявам.

Мери повдигна брадичката на момиченцето.

— Бити…

— Какво ще направят сега с нея? Къде ще отиде?

Господи, погледът на бледокафявите очи не трепваше.

— Ще я отнесат в… ами, ще я кремират.

— Какво е това?

— Ще изгорят тялото й за церемонията по преминаването в Небитието.

— Ще я заболи ли?

Мери отново се прокашля.

— Не, милинка. Тя няма да усети нищо. Тя е свободна… в Небитието, и те чака.

Поне със сигурност знаеше, че това е вярно. Въпреки че самата тя бе възпитана като католичка, Мери с очите си беше видяла Скрайб Върджин, така че не залъгваше момиченцето с измислици, макар и добронамерени. За вампирите раят наистина съществуваше и те действително срещаха отново онези, които обичаха.