Градът

Плач имаше в песента й. В плач живях цял живот, плач ще бъде и моята смърт.

Не ще дойдат — знам аз, — не ще дойдат момите на племето да ме оплачат, защото бях тугин в шатрите.

Не обичат те белите: знам аз.

Мои тъжачки ще бъдат вихрите на пустинята — и смуглите ще ме забравят.

Ала завият ли презнощ луди вихри, понесе ли се пя­сък на облаци към оазите, ще се вслушат белокоси бедуини, камилари ще оборят глава — и негли ще каже някой с горест — един от мнозината:

«Там плаче певецът от Север. Несретно живя при нас белият, несретно умря...

И ето — плаче. . .

Нека спомни Пророкът певеца от Север: обичаше ни той — обичаше смуглите! А ние го забравихме — и само пустинята плаче за онзи, който я най-много обичаше.

Душата му се лута — и плач беше последнята му песен!. . . »