Тринайсетте цвята на дъгата

Замлъкна Зун Себенера, аз също мълчах и дълго стояхме така. После той каза: «Сега аз си тръгвам, Дан Саминик. Най-силно ранен бях от оръжието на пришълците, защото възкреси то в мен поета, предал и поезията, и себе си. Нямам право с вас да остана, трябва да изкупя своята вина. И моята самота сред пришълците ще бъде наказание и изкупление, тъй като много неща трябва да сътворя там!»

Прегърнах го аз и заплаках за пръв път след детството: «Върви, Зун Себенера!»

Тръгна той към вратата, но аз в желание да го задържа поне още миг попитах: «Кажи ми още нещо, Зун Себенера, защо са кацнали те при нас?»

Отвърна поетът: «Знаеш, че се случва буря да откара наш кораб до остров, чийто жители никога не са виждали такъв плавателен съд. И в страх ще гледат те как екипажа поправя мачтата. А когато корабът отплува всички ще сметнат, че боговете на морето са им гостували за кратко…»

Тъй каза той, засмя се и завинаги напусна моя дворец. Скоро изпращачите му ми съобщиха, че небесната стрела е отлетяла, а заедно с нея Зун Себенера.

Как мислиш, лъчезарни братко, защо те взеха със себе си поет, а не император?

Много дни след това избягвах човешки погледи. Бродех по коридорите на двореца си, за пръв път почувствувах колко обременителни са тежките знаци на властта. Взимах в ръце инструментите на прогонените вчера музиканти, но не ми се подчиняваха стройните, гъвкави звуци, което ми причиняваше болка. Но даже и да бяха достъпни за мен, нима бих могъл да изсвиря този първичен, преливащ се звук, който и до днес кънти в душата ми? Ръцете ми се вкопчваха в чука и резеца и неумели следи върху мрамора оставяха. Не можех да разбера защо не ми се отдава да въплътя в мрамора огромната вълна от образи, която се надигаше в мен. Захвърлях инструментите и плачех — аз, повелителят на цялата Вселена, плачех! Помисли, Буаргу-Илир не е ли смешен за Вселената начинът по който ние с титлите си властвуваме?